Читать «Косът» онлайн

Мирослав Пенков

Косът

Бари се беше свил в ъгъла на малката стая и гледаше към двойното легло до стената. Вътре беше сумрачно, а по стъклото тракаше пролетен дъжд. Бари знаеше, че Мери няма да се върне. Знаеше го, защото косът бе решил така. Да, съвсем правилно — косът се беше върнал. След повече от двадесет години. Беше отново тук, в света на Бари и бе пожелал дъщеря му Мери да остане навън. Косът беше виновен за всичко. Косът — само той.

— Майкъл — извика Бари и скочи от дървото. Беше топъл ден, малко преди да дойде лятото. Въздухът миришеше на буря, но въпреки това децата играеха навън.

— Защо викаш? Развали играта — сопна се Майкъл и дотича от укритието си — нали знаеш, че трябва да се криеш, докато те намеря?

— Стига си ми викал — простена с хленчещ тон Бари — Ти си по-голям, не за да ми се караш, а за да ми бъдеш защитник — сълзите вече се бяха покачили до ръбчето на очите и ако Бари си разклатеше главата, сигурно щяха да потекат като вода, която избива язовира стена. Той обаче остана неподвижен.

— Е, добре, какво има?

— Виж какво намерих! — превъзбудено извика Бари и протегна ръка към дървото, от което беше скочил преди малко. Майкъл отиде нетърпеливо до стъблото, но като не видя нищо над себе си попита:

— Какво си намерил, Бари? Стига глупости, хайде, че нямаме време. Мама каза, да се приберем до седем.

— Виж под теб — изкомандва Бари — Там долу.

Майкъл послушно наведе глава, за да потърси находката, на която бе попаднал брат му. Може би това беше някаква интересна играчка, загубена неволно, или красив камък за колекцията им от руди. Можеше да бъде всичко, но не и това нещо. Не и малка птица, свита на кълбо, защото е прелетяла цялото разстояние от гнездото си до земята — поне четири метра. Можеше да бъде количка, бирено топче, стара монета. Можеше. Вместо това, Майкъл завари косът да лежи в меката, свежо-зелена трева. Перушината му беше проскубана и по тялото и главичката му зееха грозни, оголени дупки. Перата бяха по-скоро пепеляво сиви, отколкото черни, а тези, които покриваха главата му, стърчаха смешно нагоре, като качулката на Уди кълвача. Майкъл, знаеше, че когато спи накриво, с косата му става нещо подобно. Очите на коса бяха малки и черни, наситено тъмни, като вакса за кожени обувки. В тях нямаше нищо — беше пусто. Майкъл веднага хареса птицата. Стори му се красива, но беззащитна. Клюнът й беше чисто жълтеникав, а крачетата крехки, като клечки от захарен памук. Бари дотича до дървото и сепна брат си:

— Е какво ще кажеш? — сякаш очакваше да бъде похвален за добре свършената работа. За прекрасното дело — че беше намерил коса.

— Паднало е от гнездото си — каза Майкъл с всезнаещ тон. — Ако го оставим тук, котките ще го намерят и изядат

— Че да не искаш, да го вземем с нас? — изпротестира по-малкото братче.

— То се знае — отвърна Майкъл — погледни колко е красив.

— Красив? Виж тези грозни нокти, като на хищно животно. Ами този остър клюн? Бас хващам, че е убил братчетата в гнездото си и е паднал долу. Сигурно ги е изкълвал и раздрал целите.

— Я стига си дрънкал глупости — сряза го Майкъл — Не виждаш ли, че сигурно си е счупил крачето. Трябва да го приберем — длъжни сме. Иначе котките ще ни изпреварят.