Читать «Косът» онлайн - страница 5

Но Бари я бе научил и запомнил завинаги. Отвъд! Не на оня свят, не на другата земя. Отвъд! Това значеше много.

Бари откри окото намотано в парцалите няколко дни след като бе забелязал и пръста. Беше синьо око, но вече не бе красиво. Момчето го видя само за една малка част от секундата, но това беше достатъчно, за да разбере, чие око бе това. Синьо, като цъфнала незабравка, дълбоко като планинско езеро, но помътняло като водата в блато.

— Защо правиш това — бе извикал Бари и бе вдигнал крак срещу коса. Птицата бе изписукала грозно, бе опулила двете си топчета и нападателно бе отворила човка. После беше изхвръкнала от кашона.

„Тръгнал кос, гол и бос…“ — стържеше в мрака. Скриптеше и се триеше, сякаш две ламарини правят любов. „Бари, чуй ме добре Бари“ — кискаше се косът — „искам утре да целунеш леля си Нора за последно. Знам, че имаш такава леля и знам, че ще ви идва на гости. Но Бари, ти я прегърни за сбогом, защото малкият весел кос си избра кого да заведе у дома. Тръгнал кос гол и бос…“ Бари скочи от втория етаж на леглото. Тупна на пода, стъпи на криво и едва се сдържа да не извика от болка. Вече нямаше значение дали ще събуди Майкъл, дали ще събуди майка си или съседите. Даже още по-добре. Нека всички станат от сън. Нека се съберат точно тук, на средата на малката стая и нека всички излязат на терасата където е косът. Да чуят песента му, да повярват в думите. Бари излезе на балкона и отвори кашона. Вътре беше косът. Ухилен, с отворен клюн. Перата му бяха опръскани с кръв. До него стоеше медальонът. Скъпият златен медальон на леля Нора. Сестрата на майката на Бари. Добрата леля, обичната леля, хубавата леля. Нейният медальон в устата на коса! Под ноктите на коса! Защо? Защо, защо правиш това — викаше Бари — защо си избрала мен, точно мен, птицо проклета? — После момчето сграбчи медальона, стисна го в потната си от ужас ръка и скокна през вратата. Пердето се метна до тавана от станалото течение, после пак се свлече безжизнено. Някой на терасата пееше — беше косът.

Леля Нора дойде навреме. Донесе подаръци. Пиха кафе, а за децата чай с лед. Всичко беше прекрасно, смяха се. Само Бари остана тъжен. Лицето му не светеше като преди. Нямаше усмивка, нямаше красота. Бари чуваше само една мелодия. Беше се набила в ушите му предната нощ. Бари помнеше само едни думи: „Вземи си сбогом с леля Нора, вземи си сбогом“. И медальонът. Накитът, който тя винаги носеше.

— Къде ти е медальонът? — попита Бари.