Читать «Косът» онлайн - страница 6

— Загубих го, за съжаление — отвърна му Нора.

„Не, не си.“ — искаше да каже Бари — „Не си го загубила лельо. Косът ти го взе. Той беше, видях го. Той открадна твоя медальон и ми каза да си вземем сбогом. Косът ми разказа, че ще те отведе с него. Ще те отведе на едно тъмно и влажно място. Аз те обичам лельо и ти казвам сбогом. Но моля те, обещай да не плачеш много. Аз ще си спомням за теб. Даже, залагам честната си дума, всеки ден поне веднъж ще споменавам името ти. Така и ти ще живееш в сърцата ни. И лельо, моля те, прати много поздрави на татко. Кажи му, че и ние го обичаме. Знам, че ще го видиш, косът ще те заведе“

Бари не каза нищо такова. После лелята си тръгна. Замина си, за да не се завърне никога. Малкия кос си беше харесал поредната жертва. Два дни по късно намериха леля Нора, просната на пода, студена като камък, с широко отворени очи. Върху лицето й одрано, с три кърваво червени резки. Като от ноктите на хищна птица. Като от ноктите даже на обикновен кос. Никой не разказа това на Бари, но той го знаеше даже преди това. Косът държеше на думата си, нали? Баща му, после леля Нора, сега кой беше наред? Майка му, брат му, той самият? Кого щеше да си вземе малкият кос. Кой щеше да го позабавлява?

Преди двадесет години Бари беше чакал Майкъл по същият начин. Беше се свил на пода и отстрани изглеждаше като голям куп захвърлени дрехи.Беше чакал брат си да се върне от поредната тренировка. Но беше очаквал да не го види по-вече. Бе намерил любимата му безопасна игла захвърлена в стария кашон. Косът вече го нямаше. Бе отлетял преди година, но Бари още бе чувал песните му. Пак така всяка нощ косът се бе връщал и бе грачил с пълно гърло. После беше подхвърлил иглата, с който Майкъл не се разделяше никога и си бе заминал. Посланието му обаче беше повече от ясно. Сбогом Майкъл, сбогом! Кажи здравей на коса! Но това беше преди двадесет години. Двадесет години назад. Там бе останал брат му — в миналото. Там бе останал и косът. Бари го беше заровил, бе запалил кашона. После бе пораснал и се бе оженил. Сега имаше хубава малка дъщеричка. И косът не бе очакван да се завърне. Но той бе тук, отново, след толкова време. Бари бе чул песента му за първи път от двадесет години преди няколко дни. Бе отворил широко очи още щом първият тон беше докоснал тъпанчето. Косът е тук — пееше птицата — Върнах се Бари! Помниш ме, нали? Разбира се че ме помниш. Та аз съм малкият черен кос. Имаш много поздрави от баща си, от брат си, от майка си и от леля си Нора. Извинявай, че пропуснах последните двадесет години. Бях зает с друга работа. Намерих си други семейства. Но сега съм тук, при теб, и пак ще бъде весело. Хубава дъщеричка имаш Бари! Много е красива!"

Вчера Бари бе открил загубената кукла на дъщеря си в някакъв стар изцапан кашон. Беше разчиствал терасата когато бе попаднал на нея, и куклата бе увита в парцалите, с които бе застлан кашонът. Имаше и перушина. Сиво-пепеляви пера. Миришеше на косът.

— Скапан кос! — крещеше той. Викаше, чупеше, стенеше. — Махай се! — проклинаше Бари — Върви си. Играй си с други, не с мен! Не с дъщеря ми или жена ми! Не, върви си, моля те, аз ти се моля махай се!