Читать «Картбланш» онлайн - страница 21
Джефри Дивър
Малко след като се присъедини към ГМР, Бонд бе седнал на стола ѝ и се беше усмихнал широко.
— Била си лейтенант по ранг, нали, Мънипени? — закачливо подхвърли той. — Предпочитам да си те представям
В отговор той получи не съкрушителния саркастичен отговор, който заслужаваше, а спокоен париращ удар:
— Животът ме научи, че всяка позиция трябва да се спечели с опит. И със задоволство ще отбележа, че моето ниво в това отношение несъмнено все още не е
Остроумието и бързината на отговора и употребата на малкото му име, наред със сияйната ѝ усмивка, мигновено и необратимо определиха взаимоотношенията им. И оттогава останаха загрижени един за друг и близки, но винаги професионални. (Бонд обаче хранеше надеждата, че от всички агенти в Секция 00 Мънипени харесва най-много него.)
Тя го огледа от главата до петите и се намръщи.
— Чух, че там си прекарал страхотно.
— Може да се каже.
Мънипени погледна към затворената врата на М. и рече:
— Положението с Ной е трудно, Джеймс. Навсякъде прелитат сигнали. М. си тръгна в девет снощи и дойде в пет сутринта. Тревожеше се за теб — прошепна тя. — Снощи имаше моменти, когато не можеха да се свържат с теб. Тогава той често говореше по телефона.
Видяха, че лампичката на телефона ѝ угасна. Мънипени натисна бутон и заговори по невидим вграден микрофон.
— Тук е 007, сър.
Тя кимна към вратата и Бонд тръгна. Знакът „Не безпокой“ над рамката светна. Това, разбира се, стана безшумно, но той винаги си беше представял, че светлината е съпътствана от звука на резе, което се отваря, за да приеме нов затворник в средновековна тъмница.
* * *
— Добро утро, сър.
М. изглеждаше точно както на обяда в Клуба на пътешественика, когато се бяха запознали преди три години, и може би носеше същия сив костюм. Той посочи единия I от двата функционални стола пред голямото дъбово бюро. Бонд седна.
Подът на кабинета беше застлан с килим, а стените бяха отрупани с лавици. Сградата се намираше в граничната зона, където старият Лондон се превръщаше в нов и ъгловите прозорци на М. бяха свидетели на това. Старинните постройки на Мерилбон Хай Стрийт на запад рязко контрастираха на небостъргачите от метал и стъкло на Юстън Роуд, скулптурите с възвишени идеи и съмнителна естетика и асансьорните системи, по-умни от човека.
Тези гледки обаче оставаха замъглени дори в слънчеви дни, тъй като стъклото на прозорците беше бронирано срещу куршуми и бомби и огледално, за да не позволи шпиониране от страна на някой изобретателен враг, висящ в балон с горещ въздух над Риджънтс Парк.
М. вдигна глава и огледа Бонд.
— Предполагам, че няма медицински доклад.
Нищо не му убягваше.
— Една-две драскотини. Нищо сериозно.
На бюрото имаше голям тефтер с жълти листа, сложно командно табло с телефони, мобилният телефон на М., месингова лампа от времето на крал Едуард и кутия, заредена с тънките черни пури, които Адмирала понякога си позволяваше, докато пътуваше към Уайтхол или по време на кратките си разходки в Риджънтс Парк, придружаван от мислите си и двама охранители от отдел „П“. Бонд знаеше много малко за личния му живот, само това, че живее в имение от периода на Регентството в края на гората Уиндзор, играе бридж, обича да лови риба и доста умело рисува цветя с водни бои. Представителен и талантлив ефрейтор на име Анди Смит го караше с добре излъскан десетгодишен „Ролс-ройс“.
