Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 51

— Тя ще остане тук малко по-дълго от останалите.

— Защо? — пита раздразнено Атик.

— Заради големия митинг, който ще се проведе в петък на стадиона. Очаква се височайше присъствие. Властите решиха да проведат десетина публични екзекуции, за да създадат атмосфера. Твоята пансионерка ще бъде част от групата. В началото мислехме да я ликвидираме веднага. Но тъй като нито една жена не е включена в петъчната програма, дадохме й отсрочка с пет дни.

Атик клати глава с безразличие.

Касим поставя ръка на рамото му.

— Онази вечер те чакахме при Хаджи Палван.

— Бях възпрепятстван.

— Следващите вечери също.

Атик предпочита да изчезне. Той се прибира в бърлогата, която му служи за канцелария. Касим размисля и тръгва след него.

— Размисли ли над предложенията ми?

Атик едва-едва се усмихва, нервно и рязко.

— Нужна ми е глава, за да размислям над каквото и да било.

— Ти си си виновен за всичко. Нещата са ясни. Достатъчно е да ги погледнеш прямо.

— Моля те, Касим, нямам желание да обсъждаме тези неща.

— Както кажеш — извинява се Абдул Яббар, като вдига двете си ръце на височината на гърдите, — оттеглям си думите. Но умолявам те, освободи ни от тази физиономия на печален вестоносец.

12.

Атик Шаукат не осъзнава веднага какво се случва с него. Някакво отприщване се възпламенява в душата му и парализиращ полъх го обгръща от главата до петите, сякаш отгоре му се е изсипал леден душ. Тенджерата, която държи, се изплъзва от ръцете му и се разсипва на земята, а топчетата ориз се валят в прахта. Три-четири секунди той си мисли, че халюцинира. Сразен от видението, което изниква като мълния пред него, той се превива, за да се опита да си възвърне здравия разум. Светлината от прозореца го атакува, крясъците на децата, сражаващи се помежду си навън, го объркват; свлича се на походното легло и обхванал с длани слепоочията си, многократно проклина злото, за да прогони лошите влияния.

— Ла хавла!

След като възвръща част от съзнанието си, се връща в коридора, за да потърси тенджерата, вдига претърколилия се по-далече капак и събира разпилените по пода оризови топчета. Продължавайки да чисти земята, вдига предпазливо очи към заключената с катинар решетка, към надвесеното като злокобна клетка прозорче, погледът му се задържа върху анемичната светлина, която се процежда от тавана, събира кураж и се връща към килията, където го очаква феерична гледка!… Затворничката е махнала бурката си. Седнала по турски, опряла лакти на коленете си и събрала длани под брадичката, тя се моли. Атик е заслепен. Никога преди не е виждал подобна прелест. Жената е с небивала красота, с профил на богиня, с дълги, разпилени на гърба коси и с огромни очи, наподобяващи хоризонти. Човек би казал, че е зора, която изгрява над тази воняща, гнусна, злокобна тюрма.

Освен това на съпругата си, Атик не е виждал женско лице от няколко години. Дори е привикнал да живее така. За него, освен Мюссарат, има само призраци без глас и без черти, които пресичат улиците, без да докосват съзнанието му; рояци грохнали лястовици, сини или жълтеникави, често пъти обезцветени, закъснели с няколко сезона, които издават тъжен звук, когато преминават покрай мъжете.