Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 49

— О, Боже мой! — възкликва тя.

11.

— Касим Абдул Яббар те моли да не напускаш поста си днес — казва милиционерът. — Ще имаш нов наемател.

Атик, седнал на табуретка пред входа на тъмницата, повдига рамене, без да изпуска от поглед натоварените с бойци камиони, които с бясна скорост се изнасят от града. Крясъците на шофьорите и техните клаксони разпръскват тълпата като ледоразбивачи, а същевременно, развеселени от суматохата, предизвикана от конвоите, хлапетата тичат във всички посоки и крещят. Новината пристигна тази сутрин; войските на полковник Масуд са попаднали в капан и Кабул изпраща подкрепление, за да ги унищожи.

Милиционерът също гледа как военните камиони със скоростта на вятъра преминават през квартала и вдигат облаци прах след себе си. Почернялата му от белези ръка инстинктивно мачка затвора на пушката. Той се изплюва настрани и говори:

— Ужасно напечено става този път. Изглежда, сме загубили много хора, но този ренегат Масуд е хванат като плъх.

Атик вдига чашата чай, която стои до крака му, и я поднася към устните си. Притваря око заради слънцето и разглежда милиционера, преди да рече недоволно:

— Надявам се, че твоят Касим няма да ме кара да кибича тук цял ден. Имам куп неща да свърша.

— Той не определи час. На твое място не бих мръднал оттук. Знаеш как е.

— Не знам как е и не държа да знам.

Милиционерът сбръчква чело, което е широко и изпъкнало. Гледа тъмничаря обезпокоено.

— Май не се чувстваш добре тази сутрин.

Атик Шаукат оставя чашата и присвива устни. Присъствието на милиционера го дразни. Не разбира защо той не си тръгва, след като е предал съобщението си. Гледа го известно време и решава, че профилът му е отблъскващ, с тази разрошена брада, сплескания нос и гуреливите очи с безизразен поглед.

— Ако искаш, мога и да си тръгна — казва милиционерът, сякаш чете мислите на тъмничаря. — Не обичам да безпокоя хората.

Атик сдържа въздишката си и се обръща. Последните военни камиони са отминали. Чува се как бръмчат в продължение на няколко минути зад руините, след това тишината отново се възцарява, нарушавана само от гълчавата на дечурлигата. Прашната вихрушка продължава да се рее във въздуха, закривайки един къс от небето, където снежнобелите облаци са спрели неподвижно. Далеч, отвъд планините, като че ли се разнасят взривове, които ехото деформира и разнася. От два дни сред всеобщото безразличие се дочуват спорадични изстрели. В Кабул, особено на пазарите и по магазините, олелията от алъш-веришите заглушава тътена от сраженията. Размахват се пачки банкноти, в зависимост от конюнктурата се трупат и се разпиляват състояния, хората се интересуват само от печалбите и инвестициите; колкото до новините от фронта, те се споделят тихомълком, колкото да оживят търговията. Атик е като болен. На свой ред той започва сериозно да се пита дали да не последва Назих. Клетникът най-после се реши; една сутрин той си вдигна чукалата и се изпари, без да каже ни дума на децата си, които го търсиха в продължение на цяла седмица. Овчари твърдяха, че видели стареца из планините, но никой не ги взе на сериозно. На тази възраст Назих не би могъл да се изкачи и по най-ниския от околните хълмове, особено пък в такава жега. Обаче Атик е убеден, че старият молла наистина е поел в планините само за да му докаже, на него, жестокия и присмехулен надзирател, че не бива да го погребва толкова рано.