Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 52

Изведнъж воалът се разкъсва и изниква нещо чудесно. Атик не може да се опомни. Истинска, съвършена жена; автентично женско лице, осезаемо, се явява пред него. Невъобразимо. Той толкова отдавна е скъсал всичките си връзки с подобна действителност, че тя му се струваше прогонена от живота. Когато беше млад, в края на юношеството, му се случваше да оскверни леговището на братовчедките си, за да ги разгледа отдалече, скришом, очарован от кръшните им смехове, от изяществото им и от грацията на техните движения. Дори хлътна по една десет години по-възрастна от него узбекска учителка, чиито безкрайни плитки правеха вървежа й омагьосващ като мистичен танц. Той беше убеден, че на тази свободна от ангажименти възраст, когато легендите патетично побеждават предразсъдъците и традициите, му беше достатъчно да помечтае за някое момиче, за да види ангелско крило от рая. Естествено, това не беше най-верният път, за да стигне до там, но несъмнено беше най-човешкият… И после всичко свършва. Светът на проявената дързост се разпада и става на прах. Бляновете си забулват лицата. Една маска се спуска и отнася всичко, смеховете, усмивките, погледите, руменината на бузите, пърхането на миглите…

На следващия ден Атик установява, че цяла нощ е бодърствал, седнал в коридора срещу затворничката, и не я е изпуснал от поглед нито за миг. Чувства се странен, с олекнала глава и стегнато гърло. Има усещането, че се е събудил в кожата на някой друг. Сякаш е обзет от мълниеносна зависимост, нещо е проникнало в най-интимните му помисли, ускорява пулса му, отмерва дишането му, командва трепета му, ту заприличва на жилава тръстика, ту се вие като бръшлян. Атик дори не се опитва да овладее съзнанието си. Изпитва главозамайващо и неукротимо усещане, възторжено пиянство, което застрашава устоите му дотолкова, че е на път да забрави религиозните си задължения. Това прилича на вълшебство, но не е. Атик осъзнава какво предизвикателство поема, но не го е грижа. Отнесъл се е някъде, едновременно много далече и много близо, слуша най-недоловимите си пулсации, но е глух за категоричните призиви да се подчини на установения ред.

— Какво не ти е наред? — пита го Мюссарат. — Вече пет пъти солиш ориза, без да го опиташ, и надигаш чашата за вода, без да отпиеш нито глътка.

Атик гледа съпругата си с тъп поглед. Изглежда, не разбира какво му казва тя. Ръцете му треперят, гръдта му се надига, а на моменти сякаш се задушава. Не си спомня как е прекосил квартала с омекнали прасци и с празна глава, не си спомня дали е срещнал някого по улиците, по които обикновено винаги бива заприказван или поздравен от познати. През целия си живот никога не е изпадал в състоянието, което го е впримчило от вчера. Не е гладен, не е жаден, околният свят не го интересува; преживява нещо едновременно възвишено и ужасяващо, но за всичкото злато на земята не иска да се избавя от това, което му се случва: добре му е.