Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 53

— Какво ти е, Атик?

— Моля?

— Благодаря ти, Боже, той чува. Помислих си, че си станал глухоням.

— Какво ми говориш?

— Нищо, нищо — отказва се Мюссарат.

Атик оставя чашата на земята, взема щипка сол от пръстена купичка и машинално започва да ръси своята порция ориз. Мюссарат слага ръка пред устните си, за да прикрие усмивката си. Разсеяността на съпруга й я забавлява и тревожи, но, признава тя, блясъкът на лицето му е отпускащ. Рядко го е виждала толкова трогателно непохватен. Ще речеш, че е дете, което се връща от куклен театър. Очите му излъчват вътрешен пламък, а възбудата му е направо невероятна за човек, който доскоро се тресеше от гняв и заплашваше да потроши всичко, което се озове близо до него.

— Яж — приканва го тя.

Атик се вцепенява. Веждите му подскачат високо нагоре. Внезапно скача и се удря по бедрата.

— Боже мой! — възклицава, тичайки към закачената на един пирон връзка ключове. — Грешката ми е непростима.

Мюссарат се опитва да се изправи. Измършавелите й ръце се огъват и тя се строполява обратно върху одъра. Сразена от усилието, тя се обляга до стената и гледа мъжа си.

— Какво пак си сторил?

Атик отвръща обезпокоено:

— Забравих да дам на затворничката да яде.

Обръща се и изчезва.

Мюссарат остава замислена. Съпругът й е забравил чалмата си, жилетката и нагайката. Това никога не му се случва. Тя очаква той да се върне за тях. Но Атик не се връща. Мюссарат решава, че нейният съпруг тъмничар си е изгубил акъла.

Покрита с износена завивка, Зунайра напомня за жертвоприношение. Около нея зацапаният газов фенер пръска в килията мъждукаща светлина. Чува се диханието на нощта, гъста и лепкава. Атик оставя на земята поднос, пълен с шишчета, които е заплатил от джоба си, питка и малко ягоди. Кляка и протяга ръка, за да събуди затворничката. Пръстите му се насочват към заобленото рамо. Тя трябва да си възвърне силите, казва си наум той. Мислите не успяват да окуражат действията му; ръката му остава да виси в празното пространство. Отстъпва назад, обляга се на стената, тиква брадичка между коленете си и не помръдва, вперил очи в тялото на жената, чиято сянка, очертана от светлината на фенера, представлява приказен пейзаж върху одъра, който й служи за платно. Атик е смаян от ведростта на затворничката, убеден е, че не е възможно нейде да съществува по-блажен покой, отколкото върху това чисто и красиво като изворна вода лице. И тези черни, гъсти и гъвкави коси, които най-лекият дъх повдига във въздуха като хвърчило. И тези ръце на хурия, прозрачни и фини, които отгатваш, че са меки като ласка. И тази малка и заоблена уста… Ла хавла, сепва се Атик. Нямам право да злоупотребявам със съня й. Трябва да се върна вкъщи, да я оставя на спокойствие. Атик разсъждава, но не върши нищо. Остава прикован в своя ъгъл, сплел ръце и крака, а очите му са по-властни от съзнанието.

— Чисто и просто — признава Атик, — думите са безсилни да я опишат.