Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 47

Той отново се опитва да хване дланта й.

Зунайра извиква и се надига, потръпваща.

— Сто пъти ти казах да не ме докосваш.

— Какви са тези глупости? Аз съм ти съпруг…

— Докажи го.

— Говориш безсмислици. Докъде искаш да стигнеш в крайна сметка?

Зунайра се отблъсква от стената и се изправя срещу него, почти го изгаря с дъха си. Гневът й е такъв, че воалът пред лицето й се дипли от трескавото й дишане.

— Не искам повече да те виждам, Мохсен Рамат!

Взрив не би го разтърсил повече. Мохсен е поразен от твърденията на жена си. Отначало не може да повярва, нужни са му няколко секунди, за да осъзнае какво е чул. Адамовата му ябълка полудява в гърлото. Пляска се с ръце, завърта се на токове. В стаята двете дихания се сблъскват в свръхестествено напрежение. Изведнъж Мохсен изкрещява невъздържано и нанася удар с юмрук по рамката на прозореца толкова силно, че китката му изпуква.

Сгърчен от болка, той се изпречва срещу съпругата си и я заплашва:

— Забранявам ти да ми говориш с такъв тон, Зунайра. Нямаш право. Чуваш ли ме? — крещи той, хваща я за гърлото и я разтърсва. — Забранявам ти, категорично!

Невъзмутимо Зунайра отблъсква пръстите, стиснали шията й.

— Не искам повече да те виждам, Мохсен Рамат — натъртва тя с пресеклив глас.

Обзет от паника, Мохсен избърсва запотените си ръце, сякаш за да изличи следите от бруталността, суети се, разбира, че положението става все по-плачевно, обхваща в длани главата си и се опитва да се успокои.

— Добре — съгласява се той. — Струва ми се, че тази вечер си дойдох прекалено рано. Ще се върна там, откъдето идвам. Ако искаш, цялата нощ ще прекарам навън. Но трябва непременно да намерим път за помирение… Зунайра, аз те обичам. Не мога да намеря по-вразумяващи слова. Това, което току-що изрече, несъмнено е най-ужасяващата декларация, която са чували ушите ми. От твоята уста тя има ефекта на отвратителна ругатня. Сега осъзнавам колко наложително е да те оставя на спокойствие. Ще се върна утре или след два дни. Не знам как ще издържа дотогава, но все някак ще се оправя. За да спася нашия брак, съм готов на всичко. Опитай се от своя страна да сториш същото. Обичам те. Каквото и да се случи, държа да го знаеш. Много е важно за мене. Няма нищо по-важно от това.

Зунайра не се огъва. Устните й заканително се движат под маската. Мохсен поставя ръка на устата й.

— Не говори нищо. Достатъчно неща каза днес. Остави ме да се надявам, че сме преживели лош миг и че утре всичко ще бъде отново както преди.

Зунайра пак отстъпва, за да се освободи от ръката на съпруга си.

— Струва ми се, че ти не ме разбра добре — казва тя. — Аз не искам вече да те виждам, Мохсен. Това не са празни думи, идните дни няма да ги смекчат. Ти ще се махнеш от живота ми и никога повече няма да се връщаш в този дом. В противен случай ще си ида аз.

— Но защо? — бунтува се Мохсен, разкъсвайки с гневен жест ризата и разкривайки мършавата си гръд с болезнена бледност. — Кажи ми къде сбърках толкова фатално, та заслужих съдбата, която се стоварва отгоре ми?