Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 48

— Всичко свърши, Мохсен… Толкова е просто: между нас вече няма нищо. Всичко, което от сега нататък искам от тебе, е да си заминеш завинаги.

Мохсен прави жест на отрицание.

— Това не е вярно. Отказвам да го приема.

— Съжалявам.

Тя се опитва да се оттегли. Той я задържа с ръка и грубо я притиска до себе си.

— Аз съм все още твой съпруг, Зунайра Рамат! Не смятах за необходимо да ти го припомням, но щом настояваш, ще бъда принуден да го направя. Тук командвам аз. Нашите традиции не допускат жена да пъди мъжа си. Такова нещо никога и никъде не се е чувало и виждало. И аз няма да го допусна. От десет дни поемам всичко върху себе си, надявайки се, че ти ще дойдеш на себе си. Ти обаче не желаеш да се събудиш, а на мене ми дойде до гуша.

Тя рязко се измъква от обятията му.

Той я улавя отново, стиска китката й и я принуждава да го гледа в очите.

— Първо ще ти махна тази проклета бурка.

— И дума да не става. Законите на тази страна го налагат.

— Ще я махна. И точка.

— Първо поискай разрешение от талибаните. Хайде, покажи колко си курназ. Иди ги намери, принуди ги да отменят закона и аз ти обещавам в следващия миг да сваля бурката. Защо стоиш и ме хокаш, грубиянино, вместо да идеш да им изтеглиш ушите, докато ясно осъзнаят Божия глас? След като си ми съпруг, намери жалкото копеле, което посмя да вдигне ръка срещу жена ти и му отрежи китката. Искаш да видиш лицето ми ли, последното слънце, което ти е останало? Първо ми докажи, че зората се е пукнала, че черната нощ е само кошмарен сън, навян от далечен спомен.

Мохсен дърпа бурката, опитва се да я смъкне. Зунайра с всичка сила се бори да му попречи. Завързва се ожесточена битка. След запъхтяването се дочуват стенания и проклятия. Зунайра се е вкопчила в бурката си. Мъжът й също не пуска, а тя го хапе по рамото, по ръката, по гърдите, за да го накара да я пусне. Отчаяна до крайна степен, диво го издрасква по лицето. Изненаданият Мохсен отстъпва от болката, която раздира скулата му. Ноздрите му се изпълват с ярост, ослепява от ужас. Ръката му описва мълниеносна дъга и се стоварва върху бузата на Зунайра, която пада като подкосена.

Отвратен от жеста си, Мохсен разглежда дланта си. Как е могъл? Не си спомня дори пръст да е вдигал срещу нея. Никога не й се е противопоставял и не я е обвинявал за каквото и да било. Впил е поглед в ръката си, сякаш не може да я познае. „Какво става с нас?“, мълви той. Потресен от случилото се, като треперещ лист пада на колене пред жена си.

— Прости ми. Не исках…

Зунайра го отблъсква, успява да се надигне и залита към другата стая. Той я следва, умолявайки я.

— Ти си отвратително муле и не струваш повече от дивите безумци, които се перчат навън.

— Прости ми.

— За нищо на света.

Той пак хваща ръцете й. Тя решително се обръща, събира последните си сили и го запраща надалече. Мохсен се спъва в някакво шише и пада назад. Главата му се блъска в някаква изпъкналост в стената и после с все сила се удря в земята.

Когато идва на себе си, Зунайра открива, че мъжът й не помръдва. Проснал се е на пода с широко отворени очи и зейнала уста. Върху бледото му лице се е възцарило странно спокойствие, нарушавано само от кървавата нишка, изпълзяла от едната му ноздра.