Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 46

Той вдъхва дълбоко въздух и отива при жена си в стаята.

Зунайра е седнала на сламеника, държи гърба си изправен. Няма съмнение, че е стегната като пружина, готова е да скочи на нозете си. Мохсен никога не я е виждал в подобно състояние. Мълчанието й е заредено с буря. Когато стои така, Зунайра трудно може да бъде превзета, което прави всяко приближаване несигурно, дори рисковано. Мохсен се бои. Ужасно го е страх. Сякаш е сапьор, който дезактивира бомба, и бъдещето му се крепи на една жичка. Зунайра винаги е била трудна. Тя е свръхчувствителна, мрази да бъде потърпевша и рядко прощава. Може би именно по тази причина той се бои от нея, губи хладнокръвието си, щом тя смръщи вежди. Настъпил е решителният час. Мохсен трепери, но няма друг избор. Той дебне знак, съвсем незначителен знак, който би могъл да му вдъхне някаква увереност. Нищо. Зунайра не помръдва. Зад маската й на сфинкс той усеща, че тя кипи, сякаш лавата от лоното й се готви да избликне без предупреждение, силна като гейзер. Макар че изразът на лицето й е прикрит от воала, Мохсен е убеден, че тя го наблюдава с омраза.

— За какво точно ме упрекваш? — възкликва той с умора в гласа. — Че не съм поставил този оскотял талибан на мястото му? Какво можех да направя срещу него? Та нали именно те правят законите. Те имат правата над живота и смъртта на всичко, което мърда. Смяташ ли, че гадостите им са ми безразлични? Те биха възмутили дори товарно животно. Знам, че това псе милиционер не беше достойно дори да целува нозете ти в прахта. Отлично си давам сметка за гнусотата, която разпиля и последните ми капки гордост, но, в името на скъпите ни покойници, кажи ми какво можех да направя, Зунайра?

Той коленичи до нея, треперещ, трескав, опитва се да хване ръката й. Тя се отдръпва назад и се загръща в покривалото си.

— Глупаво е — скимти Мохсен. — Ужасно глупаво. Ти се отнасяш с мен като с чумав… Не ми обръщай гръб, Зунайра. Имам усещането, че цялата вселена ми е сърдита. Имам само тебе. Виж как те търсят ръцете ми, без тебе аз съм изгубен. Ти си единственото въже, което ме свързва с нещо на този свят.

Сълзите подуват клепачите му. Той не разбира как те са успели да приспят бдителността му и да потекат по страните му пред Зунайра… Зунайра, която не понася да гледа как мъже плачат.

— Много зле се чувствам — извинява се той. — Изплаших се от мислите си. Трябва да се взема в ръце, Зунайра. Поведението ти е кошмарно. Не знам какво да правя нито с дните, нито с нощите си. Ти си единствената ми причина да живея, ако все пак животът все още има смисъл в тази страна.