Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 45

Зунайра вече не е някогашната жена; тази, която, храбра и повратлива, му помагаше да издържи и да се повдигне всеки път, когато той се превиваше. Тази, която реши и вкъщи да стои с бурката, е потънала в някакъв чудовищен свят, от който няма намерение да се измъкне. От зори до късна нощ тя обикаля къщата, упорито забулена със своя воал на злото, от който не се разделя дори когато ляга да спи. „Лицето ти е последното слънце, което ми е останало — изповядва й той. — Не ми го отнемай.“ „Слънцето не може да победи нощта“ — отвръща му тя и оправя покривалото си. От сблъсъка онзи ден не се е разделяла с него. То се е превърнало в нейната крепост и отсъствие, знаме и заклинание. За Мохсен е истинска бариера, спуснала се между него и нея, символ на болезненото отдалечаване, което ги е превърнало в чужденци. Скривайки се за погледа му, тя се обрича на своя свят, напълно го отблъсква. Това нейно екстремно поведение го дестабилизира. Той се опитва да разбере; но няма нищо за разбиране. Дава ли си сметка Зунайра, че прекалява? Във всеки случай тя следва решението си с гротесков устрем. Когато той се опитва да се приближи до нея, тя се дърпа, протяга ръце напред, за да го държи на разстояние. Мохсен не настоява. На свой ред вдига ръце, показвайки, че се оттегля, и излиза на улицата, превил гърбина под гибелния товар.

Десет дни!

От десет дни между тях е издигната крепостна стена.

Десет дни той живее в кошмарен делириум, чувства се пълен инвалид.

„Нещата не може да продължават повече!“, решава Мохсен всеки път, когато се прибира у дома. Но на кого да го каже? Зунайра не отстъпва нито на йота, не повдига дори крайчето на бурката. Мъката на съпруга й не я разчувства; по-лошо, тя става все по-неотстъпчива. Не може да понася погледа му на пребито псе, нито мазния му глас. Щом чуе стъпките му в двора, захвърля онова, с което се занимава, и бърза към съседната стая. Мохсен стиска челюсти, за да обуздае своите приливи на гняв, плясва с ръце и поема обратно.

Тази вечер го очаква същото посрещане. Едва открехнал вратата на двора, той вижда как тя пресича стаята и се шмугва зад завесата, неуловима като халюцинация. Цялото му същество трепери няколко мига; вече няма смисъл да поеме обратно, като хлопне вратата след себе си. Неуместните излизания не му помогнаха особено. Напротив, те още повече задълбочиха пропастта, която го отделя от съпругата му. Време е да се стигне до дъното на проблема, мисли си той. Това е момент, от който се страхува заради упоритостта на деловата и непредвидима Зунайра, но не може повече да протака положението, което непрекъснато се усложнява.