Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 44

Когато я откри просната на пода, Атик си помисли най-лошото. Странно, найлоновият му плик не падна от ръцете му и дъхът му не се учести. Той остана прав на прага, вдигнал едната си вежда, без да вдига шум. Дълго време наблюдава тялото, обърнатата към тавана ръка, свитите пръсти, отворената уста и неподвижната гръд, дебнеше знак за живот. Мюссарат не помръдваше. Тя изглеждаше като мъртва. Атик остави плика на ниската масичка и преглъщайки слюнка, се приближи към безжизненото тяло на жена си. Внимателно коленичи; в момента, когато се сведе над смъртнобледата ръка, за да измери пулса, една въздишка го накара да се дръпне назад. Адамовата му ябълка се развълнува. Той наостри уши, подозирайки, че потръпването е било фалшиво, и се сниши над вкамененото лице. Отново лека въздишка одраска бузата му. Той сви устни, за да сдържи гнева си, изправи снага и със склопени очи и стиснати юмруци се отдръпна до стената, за да седне на задника си. Стегнал челюсти и скръстил ръце на корема си, гледаше проснатото в краката му тяло, сякаш искаше да го прониже от главата до петите с поглед.

10.

Мохсен Рамат не може да търпи повече. Безкрайните дни, които редовно прекарва на гробището, само увеличават объркаността му. Обикаля сред гробовете, но не успява да подреди идеите в главата си. Нещата му се изплъзват с шеметна скорост; не е в състояние да ги осмисли. Вместо да му помогне да се концентрира, изолацията му го дестабилизира, увеличава безпокойството му. На моменти властно го обзема лудо желание да грабне железен кол и да направи на пух и прах всичко наоколо; странно, щом вземе глава в ръцете си, яростта му се преобразява в неустоима нужда да избухне в ридания и той се отдава на унинието си със стиснати зъби и затворени клепачи.

Усеща, че полудява.

След спречкването по улиците на Кабул той вече не различава деня от нощта. Нещо непоправимо беляза това проклето излизане! Как си позволи да вярва, че разходките на влюбени все още са възможни в град с вид на морга, плячкосван от отблъскващи фанатици, в чиито погледи се чете тъмата на нощта? Как можа да ослепее за ужасите, които жалонираха всекидневието на една изтерзана нация, за която нагайката се е превърнала в официален език? Не биваше да се поддава на илюзиите. Но този път Зунайра отказва да се примири. Тя му се сърди, не иска да го вижда, още по-малко да го чува. „От все сърце те моля — повтаряше той, — не усложнявай нещата между нас.“ Зунайра го измери с поглед, неотстъпна зад премрежващата лицето й маска. Гръдта й трепереше от възмущение. Тя потърси думи, най-злите, най-тежките, за да му каже колко страда заради това, в което той вече се е превърнал за нея, как не би искала да го сравнява с нахлупилите чалми джандари, които превърнаха улиците в арени, а дните в агония, как близостта с него едновременно я отвращава и потиска. След като не можа да намери достатъчно язвителни слова, за да предаде горчивината и мъката си, тя се затвори в една стая и започна бясно да нарежда. Ужасен от оглушителните викове на съпругата си, Мохсен побърза да напусне дома. На бегом. Ако земята се беше разтворила под краката му, той не би се поколебал да изчезне в нея. Беше страшно. Крясъците на Зунайра се разнасяха из квартала, събираха съседите, преследваха го като банда разпасани хлапета. Виеше му се свят. Сякаш настъпваше краят на света.