Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 34

— Вече няма никакво съмнение. Праведната дума отеква по четирите краища на света. Мюсюлманските народи събират сили и са изпълнени с непоклатимо убеждение. Скоро на земята ще има само един език, един закон, един ред: този! — изкрещява той и размахва Корана… — Западът погина, той вече не съществува. Моделът, който предлагаше на наивниците, се провали. Какво представлява този модел? Какво представя той като еманципация и съвременност? Аморалните общества ли, които създаде, където най-важна е печалбата, където скрупулите, благочестието, милосърдието са нищо, където ценностите са единствено финансови, където богатите стават тирани, а наемните работници са мъченици, където предприятието измества семейството, за да изолира индивидите, за да ги покори, а след това и да ги прогони, без да им даде право на глас, където жената тъне в блатото на порока, където мъжете се женят помежду си, където плътта се продава публично, без това да предизвиква каквато и да било реакция, където цели поколения са обречени на първично съществувание, подчинено на отхвърлянето и мизерстването? Това ли е моделът, който поражда славата и успехите му? Не, скъпи вярващи, никой не може да построи здрави сгради върху подвижни пясъци. Западът е изгубен, той загива, а неговата смрад разкъсва озоновия слой. Това е свят, основаващ се на лъжата. Това, което се опитвате да видите в него, е само заблуда, пораждащ присмех призрак, рухнал сред руините на своята несъстоятелност. Западът е измама, огромен фарс, който се разпада. Неговият псевдопрогрес е трескаво бягство напред. Гигантизмът на фасадата му е маскарад. Престараването му издава неговата паника. Той е в безизходица, попаднал е в капан, мята се като уловен плъх. Изгубвайки вярата си, е загубил и душата си, но ние няма да му помогнем да намери нито едната, нито другата. Той вярва, че икономиката му може да го спаси; вярва си, че ни впечатлява с авангардната си технология, че улавя нашите молитви със сателитите си; той вярва, че ни възпира със самолетоносачите и всевъзможните си оръжия… но забравя, че не може да впечатли тези, които са избрали да умрат заради Божията слава; какво като радарите ни не са в състояние да прихванат неговите неуловими бомбардировачи, нищо не може да убегне от Божия взор.

Юмрукът му се стоварва със злоба.

— Той би посмял да се мери с яростта на Бога?

Вълча усмивка изкривява лицето му. С пръсти изтрива пяната, която изтича от крайчеца на устните му. Главата му бавно прави движение в знак на отрицание, а пръстът му продължава да удря по пода, сякаш се опитва да го пробие.

— Ние сме Божии воини, братя. Победата е нашето призвание, а раят е кервансараят ни. Когато някой от нас умре от раните си, ще го посрещнат нежни хурии, красиви като хиляди слънца. Не вярвайте, че жертвалите се за Божието дело са мъртви: те са живи край нашия Господар, който ги отрупва с благините си… Що се отнася до жертвите на враговете ни, те ще напуснат този свят на мъки и страдания, за да се пренесат в огнената геена. Като мърша техните трупове ще гният по бойните полета и ще се изличат от паметта на живите. Няма да имат право нито на Божието милосърдие, нито на нашата жалост. Нищо няма да ни попречи да пречистим земята на муминините, за да отеква от Джакарта до Йерихон, от Дакар до Мексико, от Хартум до Сан Паоло и от Тунис до Чикаго триумфалният шум от минаретата…