Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 35

— Аллаху акбар! — провиква се един събрат на моллата.

— Аллаху акбар! — дере се тълпата.

Зунайра подскача, когато в джамията избухва грохот. Решава, че службата е свършила, повдига полите на робата си и чака вярващите да започнат да излизат. Но никакъв силует не се мярка около входа. Напротив, копоите продължават да събират минувачите и с удари на нагайките да ги насочват към боядисания в зелено и бяло храм. Гласът на гуруто отново се въззема, възпламенен от собствените си слова. Понякога той тъй се извисява, че омаяните талибани забравят да контролират хората. Дори децата, дрипави и подивели, се заслушват в проповедта, преди да се втурнат с глъч към изпълнените с човешка гмеж улици.

Трябва да е станало десет часа и слънцето вече му е отпуснало края. Въздухът е задръстен от прах. Мумифицирана в своето покривало, Зунайра се задушава. Гневът стяга стомаха й и затиска гърлото й. Лудото желание да отхвърли бурката, за да изпита някакъв въображаем хладен полъх, допълнително я изнервя. Но тя дори не посмява да изтрие подгизналото си от пот лице с крайчеца на дрехата си. Сякаш обвита в усмирителна риза, стои на мястото си, разтапя се от горещината и слуша как дъхът й се ускорява, а кръвта бие в слепоочията й. Започва да се ядосва, че стои тук, върху руината, подобно на забравена бохча, привличаща както любопитните погледи на минувачите, така и неприязнения взор на талибаните. Има усещането, че е подозрителен пакет, изложен за всевъзможни въпроси, и това я измъчва. Обзема я срам. Съзнанието й е обзето от неистовото желание да избяга, незабавно да се върне вкъщи и да затвори вратата след себе си, за да не излезе никога повече. Защо прие да последва съпруга си? Какво се надяваше да намери по улиците на Кабул, освен мизерия и обиди? Как се съгласи да се забули с това чудовищно покривало, което я обезличава, този тъмен плат, който е нейната тъмница, тази маска върху лицето, прилична на мрачен мушрабийях, тези ръкавици, които не й дават възможност да разпознава нещата чрез пипане? Именно от подобно нещо се страхуваше. Знаеше, че дързостта й ще я изправи пред всичко, което най-много ненавижда, пред това, което не приема дори в сънищата си: деградацията. Това е неизлечима рана, недъг, с който не се свиква, травма, която не се успокоява нито с рехабилитация, нито с терапии и с която човек не свиква, без да изпадне в отвращение от самия себе си. Зунайра долавя ясно това отвращение; то ферментира в нея, бърка в душата й и заплашва да я погуби. Тя усеща, че то расте вътре в нея подобно на клада. Може би именно затова жената се разтапя и се задушава под покривалото си, а пресъхналото й гърло излива огъня като дъх на кремация върху небцето й. Неудържима ярост притиска гръдта й, мачка сърцето й и надува вените на врата й. Погледът й се замъглява: тя е готова да избухне в ридания. С огромно усилие започва да стиска юмруци, за да успокои трепета им, разкършва гръб и се опитва да дисциплинира дишането си. Бавно успява да потисне гнева си, в главата й се установява нещо като празнота. Трябва търпеливо да понесе злото, да издържи, докато Мохсен се върне. Миг непохватност, изблик на протест, и тя ненужно ще се изложи на усърдието на талибаните.