Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 36

Молла Башир е силно вдъхновен, констатира Мохсен Рамат. Обзет от страстта да бичува пороците, той прекъсва само за да удари по пода или да допре чашата с вода до устните си. Говори вече от два часа, разпалено и с жестикулации, а слюнката му е бяла като очите му. Биволският му дъх вибрира в помещението и напомня земен трус. Вярващите от първите редове не си дават сметка за жегата. Те са буквално погълнати от словоохотливостта на гуруто, отворили широко уста, за да не изпуснат нищо от пороя слова, изливащ се върху тях. Зад тях обаче мненията се разделят: едни се опиват от проповедта, а други скучаят. Мнозина никак не са доволни, че са се озовали тук, вместо да си гонят задълженията. Непрекъснато мърдат и си мачкат пръстите. Един старец се е одремал, та близкият до него талибан го смушква с нагайката си. Поразбуден, клетникът примигва смутено, сякаш не осъзнава къде се намира, избърсва лице с длан, прозява се, след което пилешкият му врат отново клюмва и човекът пак се унася в сън. Мохсен отдавна е изгубил нишката на проповедта. Приказките на моллата не го вълнуват. Обезпокоен, непрекъснато се обръща да зърне Зунайра, седнала от другата страна на улицата, неподвижна край руината. Той знае, че тя се измъчва под покривалото си от слънцето и от това, че стои там, сред сеирджиите, тя, която се ужасява от показността. Гледа я с надеждата, че и тя го вижда през тълпата с тържествени лица и през коридорите на мълчанието, може би разбира колко съжалява той, че е проявил каприза да се разходят в този град, където нещата вървят на все по-зле. Нещо му нашепва, че Зунайра му се сърди. Вдървеността й наподобява тази на ранена тигрица, готова да премине в атака…

Една нагайка изсвистява пред лицето му.

— Гледай напред — припомня му талибанът.

Мохсен се подчинява и обръща гръб на съпругата си. С болка.

Когато проповедта свършва, паството от първите редове се надига еуфорично и се хвърля към гуруто, за да целува ръцете му или парче от тюрбана му. Мохсен трябва да изчака, докато талибаните разрешат на вярващите да напуснат джамията. Когато най-сетне успява да се измъкне от гмежта, Зунайра стои като поразена от слънцето. Тя има усещането, че светът е притъмнял, че шумовете наоколо се въртят около нея в забавен ритъм, и й е трудно да се надигне.

— Не се ли чувстваш добре? — пита я Мохсен.

Въпросът му прозвучава толкова нелепо, че тя не смята за нужно да отговаря.

— Искам да се прибера вкъщи — казва.

Опитва се да дойде на себе си, опира се до стената, след това безмълвно тръгва да върви, олюлявайки се, с несигурен поглед и размътена глава. Мохсен се опитва да я поддържа, но тя грубо го отблъсква.