Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 32

— Трябва да потърсиш за помощ някой заклинател — прекъсва размислите му нечий груб глас.

Атик се обръща. Мирза Шах седи до същата маса, където го остави вчера, върху терасата на дюкянчето и прехвърля зърната на броеницата си. Премества чалмата на върха на черепа си и свъсва вежди.

— Ти не си нормален, Атик. Казах ти, че не желая да те виждам да си говориш сам по улицата. Хората не са слепи. Ще те сметнат за побъркан и ще пуснат отрочетата си по следите ти.

— Още не съм започнал да си късам дрехите — мърмори Атик.

— С подобно поведение и това действие няма да закъснее.

Атик свива рамене и продължава пътя си.

Мирза Шах хваща брадичката си с ръце и клати глава. Наблюдава недоволно тъмничаря, убеден е, че той отново ще подхване пантомимите си още преди да стигне края на улицата.

Атик е бесен. Има усещането, че го дебнат всички очи в града, че Мирза Шах го преследва. Засилва крачка, за да се отдалечи по-бързо, убеден, че седналият на терасата мъж зад него го наблюдава, готов да продължи с неприятните забележки. Толкова е ядосан, че когато стига до ъгъла на улицата, влиза в пререкание с една двойка, първо блъска жената, после връхлита върху спътника й, който се опира на стената, за да не се срути на земята.

Атик вдига нагайката си и отблъсква човека, който се опитва да стане, и бърза да изчезне.

— Истинско муле — роптае Мохсен Рамат, отупвайки се от прахта.

Зунайра също чисти долната част на бурката си.

— Той дори не се извини — казва тя, развеселена от физиономията, която прави съпругът й.

— Нищо ли ти няма?

— Нищо. Само малко се уплаших.

— Е, поне това е добре.

Двамата си оправят дрехите, той ядосано, а тя хихикайки под покривалото си. Мохсен дочува приглушения смях на жена си. Известно време той мърмори, а после, заразен от доброто настроение на Зунайра, на свой ред се изхилва. Тутакси обаче една нагайка се стоварва върху рамото му.

— Ей, да не мислите, че сте в цирка? — крещи им един талибан, изцъклил млечнобели очи посред изгореното си от жегата лице.

Мохсен се опитва да протестира. Тоягата полита във въздуха и го халосва по главата.

— Смехът по улицата е забранен — настоява талибанът. — Ако ви е останала капчица срам, приберете се у дома и се скрийте вдън земя.

Мохсен потреперва от гняв и държи с ръка бузата си.

— Какво има? — предизвиква го мъжът. — Искаш да ми избодеш очите ли? Я си покажи намеренията, женчо!

— Да си вървим — моли се Зунайра и дърпа съпруга си за ръката.

— Ей, ти, не го докосвай; остани си на мястото — зъби се ченгето, удряйки я по хълбока. — И не си позволявай да говориш в присъствието на друг мъж.

Привлечени от пререканията, дотичват група копои с извадени нагайки. Най-едрият глади брадата си замечтано и пита колегата си:

— Проблеми ли имаш?

— Тия си мислят, че са в цирка.

Едрият разглежда Мохсен.

— Коя е тази жена?

— Съпругата ми.

— Добре тогава, дръж се като мъж. Научи я да стои настрана, когато ти разговаряш с трето лице. Накъде си тръгнал?

— Водя съпругата си при родителите й — лъже Мохсен.

Ченгето настойчиво го измерва с поглед. Зунайра усеща, че краката отказват да я държат. Обзема я панически страх. Тя горещо се моли наум мъжът й да запази хладнокръвие.