Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 31

— Да… без съмнение ще си идеш с краката напред.

Изрича това и се отдалечава, блъскайки с нагайката по бедрото си.

Говори си наум, че можеше да пощади стареца, да го накара да повярва, че дори невъзможна, надеждата е позволена. Не разбира какво го прихвана, защо изведнъж злокобното удоволствие да разпали безизходността на клетника взе връх в него. Това неудържимо влечение да руши, с две думи, това, за което стократно съжалява, го вълнува, изпитва нещо като гъдел, готов е да се чеше до смърт, но не може да се освободи от него… Вчера, когато се върна у дома, намери Мюссарат заспала. Без да може да си обясни защо, нарочно събори една табуретка, блъсна капаците на прозореца и легна в леглото, след като издекламира на висок глас множество стихове от Корана. На сутринта си даде сметка за грубиянството си. Но, мислеше си, ако и тази вечер завари съпругата си задрямала, ще се държи по същия начин.

Той, Атик, преди не беше такъв. Вярно е, че не минаваше за кой знае колко приветлив, но не беше и лош. Прекалено беден, за да бъде великодушен, той никога не прекаляваше с раздаването, като не очакваше от никого компенсация. По този начин, като не даваше нищо никому, не се чувстваше и длъжник. В страната, където гробищата деляха мегдан с разрастващите се пустеещи земи, където погребалните шествия се точеха след военните конвои, войната го научи да не се привързва особено към хората, които всеки каприз на съдбата можеше да му отнеме. Атик умишлено се беше затворил в пашкула си, далеч от напразните химери. Бидейки уверен, че е видял достатъчно, за да се разнежва от съдбата на ближните си, той се пазеше като от чума от сантименталността си и свеждаше болката на света до собственото си страдание. В последно време обаче не се задоволява само с отбягването на близките си хора. Той, който се беше заклел да се интересува само от своите работи, вече не се гнусеше да се вдъхновява от огорченията на другите, за да смекчава своите. Без да усети, беше развил странна агресивност, толкова властна, колкото и неразгадаема, която несъмнено подобава на душевното му състояние. Вече не желае да бъде сам срещу злощастието; нещо повече, опитва се да си докаже, че обременявайки другите, ще понесе по-леко тежестта на собствените си неблагополучия. Напълно осъзнаващ злото, което е сторил на Назих, и без да се тормози особено от това, той му се наслаждава като на геройство. Това ли е „злотворното удоволствие“? Както и да е, така му се харесва и независимо че не му е станало по-леко, има усещането, че нищо не е загубил. Сякаш успява да грабне реванш за нещо, което продължава да му убягва. Откакто Мюссарат легна болна, той живее с убеждението, че е измамен, че неговите жертви, отстъпките, молитвите му не са послужили за нищо; че съдбата му няма да се облекчи никога, никога, никога…