Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 30

— Вчера вечерта се държах зле — признава той.

Назих свива устни, за да подчертае вида си на пребито куче.

— Нищо лошо не ти бях сторил.

— Моля те за прошка.

— Хм!

— Да, настоявам. Много лошо се отнесох с тебе, Назих. Бях зъл и неправ, и глупав.

— О, не, просто ти беше малко неприятен.

— Сърдя се на самия себе си.

— Не е необходимо.

— Прощаваш ли ми?

— От само себе си се разбира. Пък и, честно казано, аз си го заслужих. Трябваше малко да помисля, преди да дойда да те безпокоя. Ти стоеше там, в празния затвор, за да намериш спокойствие и да разсъдиш на бистра глава за грижите си. Аз нахълтах без предупреждение и те занимавах с неща, които не се отнасят до тебе. Това е моята грешка. Не биваше да ти преча.

— Вярно е, че имах нужда да остана сам.

— Виждаш ли, значи ти трябва да ми простиш.

Атик подава ръка. Назих топло я поема и дълго я задържа. Без да я пуска, оглежда внимателно дали пътят е свободен, прочиства си гърлото и с почти недоловим глас, толкова силно е вълнението му, прошепва:

— Мислиш ли, че някой ден в Кабул отново ще можем да слушаме музика?

— Кой знае?

Притискането на стареца се засилва, а мършавият му врат се протяга, за да продължи жалбите си:

— Имам огромно желание да чуя някоя песен. Не можеш да си представиш колко ми се иска. Песен с музика и глас, който те разтърсва от главата до петите. Мислиш ли, че ще е възможно някой ден или вечер да пуснем радиото и да слушаме до премала нежната мелодия на оркестъра?

— Единствено Бог знае.

За миг объркани, очите на стареца започват да искрят с болезнена светлина, която сякаш идва от най-дълбоката му същност. Той казва:

— Музиката е истинският дъх на живота. Ядем, за да не умрем от глад. Пеем, за да усетим, че живеем. Разбираш ли, Атик?

— Не съм съвсем на себе си.

— Когато бях дете, често ми се случваше да няма какво да сложа в устата. Но това не беше страшно. Достатъчно ми беше да седна под някое дърво и да засвиря на флейтата си, за да усмиря къркоренето на стомаха си. Когато пеех, ако щеш ми вярвай, се чувствах превъзходно.

Двамата мъже се гледат един друг. Лицата им са се сгърчили. Накрая Атик дърпа ръката си и се надига.

— Довиждане, Назих.

Старецът кимва с глава. В момента, когато тъмничарят се готви да продължи пътя си, той го задържа за края на дрехата му.

— Беше ли откровен вчера, Атик? Наистина ли мислиш, че аз няма да замина оттук, че ще остана вкоренен като дърво и че никога няма да видя океана, нито далечните страни, нито ще премина отвъд хоризонта?

— Трудно ми е да ти отговоря.

— Искам да ми кажеш истината в лицето. Ти не си лицемерен и не се вълнуваш от докачливостта на хората, когато откровено изразяваш истината за тях. Не се боя и няма да ти се сърдя. Трябва да знам веднъж завинаги: мислиш ли, че никога няма да напусна този град?