Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 28

Мохсен не е съгласен. Той се нацупва, показва оскъдицата в стаята, изпокъсаните тапети, остърганите от мазилка стени и паянтовите греди над главите им.

— Не сме си у дома, Зунайра. Нашият дом, където създадохме собствен свят, беше разрушен от снаряд. Това ни е нещо като убежище. Моля се да не бъде нашият гроб. Изгубихме състоянието си; нека не изгубваме поне добрите си маниери. Единственият начин на съпротива, който ни е останал, за да отхвърлим беззаконието и варварщината, е да не се отказваме от възпитанието си. Израснахме като човешки същества, едното ни око беше насочено към Бога, а другото — към царството на смъртните, каквито сме самите ние; достатъчно отблизо познаваме блясъка и уличните лампи, за да не вярваме в светлината на свещите, вкусвали сме удоволствията на живота и за нас те са също толкова примамливи, колкото и духовните радости. Не можем да приемем да ни превръщат в животни.

— Та не станахме ли точно животни?

— Не съм убеден. Талибаните се възползваха от нерешителността ни, за да нанесат ужасяващ удар на победените. Но не бива да им се даваме. Наш дълг е да останем себе си.

— Как?

— Като не обръщаме внимание на диктатурата им. Ще излезем. Ти и аз. Естествено, няма да се държим за ръце, но нищо не може да ни попречи да вървим един до друг.

Зунайра прави жест на отрицание с глава.

— Не искам да се връщам с натежало сърце, Мохсен. Случващото се на улицата безпричинно ще провали деня ми. Не мога да минавам покрай ужасни неща и да се правя, че нищо не съм видяла. От друга страна, отказвам да нося бурка. От всички тегла то е най-унизително. Туниката на Нес по-малко би унижила достойнството ми от тази гибелна премяна, която ме превръща в предмет, изличавайки лицето ми и отнемайки ми идентичността. Тук поне съм си аз, Зунайра, съпругата на Мохсен Рамат, трийсет и две годишна, магистрат, освободен от длъжност от обскурантизма, без съд и без обезщетение, но с достатъчно присъствие на духа, за да се гримирам всеки ден и да бдя над тоалетите си като над зениците на очите си. С това проклето покривало не съм нито човешко същество, нито животно, а само оскърбление или позор, което трябва да бъде крито като недъг. Много е трудно да се преглътне. Особено за бивша адвокатка, борец за женската кауза. Много те моля, в никакъв случай не си мисли, че правя фасони. Впрочем много ми се иска малко да се поглезя, но, уви, сърце не ми дава. Не ме принуждавай да се откажа от името си, от чертите си, от цвета на очите си и от формата на устните си заради една разходка през бордеите на мизерията и покрусата; не искай от мене да бъда сянка, анонимна бурка, пусната сред враждебната улица. Ти знаеш колко съм докачлива, Мохсен; не бих искала да затаявам лошо чувство към тебе, след като си се опитал да ми доставиш удоволствие.

Мохсен вдига ръце. Изведнъж Зунайра изпитва жалост към този мъж, който не успява да си намери мястото в напълно обърнатото с главата надолу общество. Още преди възшествието на талибаните не му достигаше вдъхновение и той се задоволяваше да черпи от богатството си, вместо да инвестира в амбициозни проекти. Не беше мързелив, но ненавиждаше трудностите и не понасяше усложненията. Беше умерен рентиер, великолепен съпруг, внимателен и предвидлив. Не я лишаваше от нищо, нищо не й отказваше и толкова лесно се съгласяваше с всичките й желания, че понякога тя изпитваше чувството, че злоупотребява с добротата му. Такъв човек беше, със сърце на длан, готов да се съгласи, вместо да се затруднява с въпроси. Суматохата, предизвикана от талибаните, окончателно го дестабилизира. Мохсен вече няма опорни точки, нито сили да си намери нови. Изгуби имуществото си, привилегиите си, близките и приятелите си. Превърнат в парий, той вегетира от ден в ден, отлагайки непрекъснато обещанието да се вземе в ръце.