Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 27

Зунайра не казва нищо. Но усмивката й е красноречива. Макар това да не е широката усмивка, която съпругът й познава, тя е напълно достатъчна за щастието му.

Красавицата му поднася закуската и сяда на табуретката със скръстени на коленете си ръце. Очите й на хурия проследяват едно валмо дим, преди да спрат избора си на лицето на мъжа.

— Много рано си станал — казва тя.

Той трепва, изненадан, че тя му говори, сякаш нищо не се е случило. Гласът й е нежен, почти майчински; той решава, че страницата е обърната.

Мохсен бърза да преглътне парчето хляб, едва не се задушава. Избърсва устните си с кърпичка и признава:

— Ходих в джамията.

Тя повдига великолепните си клепачи.

— В три часа през нощта ли?

Той пак преглъща, за да проясни гласа си, потърсва подходящ аргумент и изрича:

— Не ми се спеше, затова излязох да се разхладя на прага.

— Вярно е, че тази нощ беше много топла.

И двамата единодушно признават, че влагата и комарите през последните дни са особено неприятни. Мохсен преувеличава, че повечето съседи се изсипали на улицата, за да се спасят от пещта в съборетините си, а някои се прибрали чак на зазоряване. Разговорът се върти около капризите на сезона, говорят за сушата, налегнала от години Афганистан, за болестите, които връхлитат като обезумели соколи върху семействата. Говорят за всичко и нищо, като особено внимават нито за миг да не засягат недоразуменията от предния ден, нито публичните екзекуции, които започват да се превръщат във всекидневие.

— Искаш ли да отидем да напазаруваме? — предлага Мохсен.

— Нямаме нито стотинка.

— Никой не ни задължава да купуваме. Просто ще разгледаме вехториите, които уж минават за антики.

— Защо ни е това?

— Просто ще побродим.

Зунайра весело се усмихва, запленена от патетичния хумор на съпруга си.

— Не ти ли е добре тук?

Мохсен подозира капан. Притеснено стърже с нокти по косъмчетата на бузите си и прави кисела гримаса.

— Нищо такова не съм казал. Просто искам да изляза с тебе както в доброто старо време.

— Времената се промениха.

— Но не и ние.

— И кои сме ние?

Мохсен се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си. Той се опитва да обмисли въпроса на жена си, струва му се странен.

— Защо говориш глупости?

— Защото казвам истината. Ние вече не сме нищо. Не успяхме да запазим придобивките си, чираците на моллите ни ги отнеха. Иска ми се да излизам с тебе, всеки ден, всяка вечер, да плъзгам ръка в твоята и да крача до тебе. Би било прекрасно, ти и аз, един до друг, пред някоя витрина или седнали на маса, да си приказваме и да кроим невероятни проекти. Но сега вече това е невъзможно. Непременно ще се появи някое миризливо страшилище, въоръжено до зъби, което ще ни призове да спазваме реда и ще ни забрани да говорим свободно. Вместо да понеса подобна грубост, предпочитам да се скрия вкъщи. Тук поне, когато виждам отражението си в огледалото, не трябва да прикривам лицето си с ръце.