Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 26

Зунайра не е талибан, а мъжът й не е луд; ако за миг се е объркал, поддал се е на колективната истерия, то е защото всекидневните ужаси се оказват по-силни от пробуждането, а човешката деградация е по-дълбока от бездните. Мохсен се подрежда редом с другите, копира безизходността им, идентифицира се с упадъка им. Жестът му е доказателство, че всичко внезапно може да се срути.

Нощта беше дълга и за единия, и за другия. Мохсен остана да седи на столчето до призива на мюезина, вцепенен в объркаността си. Зунайра също не мигна нито за миг. Сгушена върху покривката си, тя се отплесна в далечни спомени за времето, когато на мястото на бесилките, които загрозяват днешните покрити с прах площади, звучаха волните детски песни. Не всеки ден беше празник, но нямаше екзалтирани фанатици, които да крещят, че се извършва светотатство, когато хвърчилата политаха към небесата. Ръката на Мохсен наистина много плахо се докосваше до тази на любимата му, но това с нищо не намаляваше страстта, която изпитваха един към друг. Такива бяха традициите, трябваше да ги спазват. Далеч от мисълта да им се противопоставят, дискретността предпазваше идилията им от лоши погледи, но тръпките в гърдите им нарастваха всеки път, когато пръстите му успяваха да преодолеят забраните, за да се слеят в магически, екстазен допир. Бяха се запознали в университета. Той, син на буржоа; тя, дъщеря на влиятелна личност. Той изучаваше политически науки, за да осъществи кариера в дипломацията; тя се стремеше към държавната администрация и правото. Той беше безконфликтен младеж, религиозен, но не до фанатизъм; тя беше просветена мюсюлманка, носеше благопристойни рокли, понякога широки шалвари, а също и забрадка, активно се бореше за еманципация на жената. Усърдието й не отстъпваше по нищо на възхвалите, които й се посвещаваха. Беше великолепно момиче. Красотата й предизвикваше възторг. Младежите я изпиваха с очи. Всички мечтаеха да се оженят за нея. Но избраникът й беше Мохсен; тя от пръв поглед се влюби в него. Той беше вежлив и почервеняваше като девственица, когато тя му се усмихваше. Сключиха брак много млади и набързо, сякаш предчувстваха, че злото е вече пред портите на града.

Мохсен не крие облекчението си. Той дори се опитва да го демонстрира пред съпругата си, за да почувства тя как той вехне за нея винаги, когато му обърне гръб. Не може да понася тя да му се сърди; тя е последната връзка, която все още го задържа към нещо на този свят.