Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 25

— Напротив, ще отида. И ще излича следите от стъпките си. Никой няма да знае къде съм отишъл и самият аз няма да мога да намеря обратния път, ако ме обземе желание да се завърна.

— Не е така — казва Атик с желание да ядоса събеседника си, сякаш обстоятелството, че противоречи на клетника, ще е възмездие за собствените му злочестини, — ти никъде няма да заминеш. Също като дърво ще останеш побит в квартала. Не че корените те задържат, а хората като тебе не могат да стигнат по-далече от носа си. Те бълнуват за далечни страни, за безкрайни пътища, за неправдоподобни експедиции, но никога няма да ги реализират.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Не може да знаеш какво ни чака утре, Атик. Единствено Бог е всезнаещ.

— Не е необходимо да гледаш в кристална топка, за да предвидиш какво ще правят просяците утре. Утре, при зазоряване, ще ги открием на същото място, с протегната ръка и с умоляващ глас, също както вчера и предходните дни.

— Аз не съм просяк.

— Всички ние в Кабул сме просяци. И ти, Назих, утре ще стоиш на прага на дома си, под сянката на опърпания ти чадър, ще чакаш дъщерите ти да донесат скромното ядене, което ще изядеш посред улицата.

Назих е огорчен. Не разбира защо тъмничарят отказва да го признае способен за инициатива, свойствена за толкова много хора, и не знае как да го убеди. Възцарява се мълчание и накрая той притегля към себе си вързопчето с храната, решавайки, че надзирателят не е достоен за щедростта му.

Атик избухва в смях и грабва трета ягода, която отделя настрани.

— Преди, когато говорех, хората ми вярваха — казва Назих.

— Преди ти беше с ума си — отвръща му непреклонният тъмничар.

— Мислиш, че съм побъркан, така ли?

— Уви, не само аз съм на това мнение.

Назих свежда брадичка, съкрушен.

— Отивам си у дома — казва той.

— Чудесна идея.

Умърлушен върви към вратата. Преди да изчезне, потвърждава приглушено:

— Вярно е. Всяка нощ си казвам, че ще замина, а денем все съм си тук. Питам се какво ли толкова ме задържа.

Когато Назих си тръгва, Атик отново се просва на походното легло и скръства пръсти под тила си. Тъй като таванът на килията не му носи никакво разтоварване, той отново сяда и хваща с длани страните си. Прилив на яд се издига в главата му. Със свити юмруци става, за да се прибере вкъщи, обещавайки си, че ако съпругата му продължи да се държи като изкупителна жертва, няма повече да се грижи за нея.

6.

Мохсен Рамат се успокоява. Както изглежда, нощта е укротила гнева на Зунайра. Тази сутрин тя стана рано, ведра, с по-пленителни от когато и да било очи. Мохсен си помисли, че може би е забравила неразбирателството от предишната вечер, но пак ще си спомни за него и ще се намуси. Зунайра не е забравила; тя просто е разбрала, че мъжът й е безпомощен и има нужда от нея. Да му се гневи заради един първичен жест, допотопен, отблъскващ и безразсъден, жест абсурден, но показателен за състоянието на афганистанските земи, ужасяващ жест, за който той съжалява и изпитва угризение на съвестта, би означавало да го дестабилизира още повече. Нещата в Кабул вървят от зле към по-зле, повличайки след себе си хората и нравите. Това е хаос в хаоса, корабокрушение в корабокрушението и нещастие за невнимателните. Изолиралият се неизбежно губи всичко. Онзи ден един луд крещеше колкото му глас държи в квартала, че Бог не изпълнява задълженията си. Този клетник несъмнено не схващаше къде се намира и какво върши. Непреклонни, талибаните не откриха смекчаващи вината обстоятелства в лудостта му и го бичуваха до смърт на площада, с превързани очи и запушена уста.