Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 24

— Знаеш ли какво ще сторя, Атик?

— Откъде да знам? Ти никога нищо не казваш.

Назих наостря слух, а след това, успокоен, че никой не може да го чуе, се свежда към надзирателя и шепнейки, му доверява:

— Ще замина…

— Къде ще заминеш?

Назих гледа към вратата, сдържа дишането си и слуша. Обезпокоява се, става, излиза на улицата, за да провери дали няма някого, и се връща, а в зениците му грее някакво безумно ликуване.

— Хич си нямам и представа. Ще замина и точка. Приготвих си бохчата, сопата и парите. Щом оздравее десният ми крак, ще им върна купоните, всички налични документи и без да казвам никому благодаря или сбогом, ще си замина. Ще хвана първия попаднал пред очите ми път и ще вървя по него чак до океана. Като стигна на брега, ще се хвърля във водата. Няма да се върна в Кабул. Това е прокълнат град. Няма Божия благодат за него. Прекалено много хора умират, а улиците са пълни с вдовици и сираци.

— Също и с талибани.

Назих се обръща рязко към вратата, стреснат от забележката на надзирателя, след това измършавялата му ръка описва жест на отвращение и вратът му се удължава, когато промърморва:

— Тия нищо няма да загубят, ако почакат.

Атик не му възразява. Той взема парче изсушено месо и го проучва с несигурен поглед. Назих поглъща два залъка, за да му докаже, че не рискува нищо. Атик отново помирисва месото и го оставя; избира си плод и го яде с апетит.

— Кога ще ти оздравее кракът?

— След една-две седмици. А след това, без да съобщавам никому, си грабвам партакешите и хайде, ни чул, ни видял! Ще вървя до прималяване, все направо, без да разговарям с никого, без дори да срещам никого по пътя си. Ще вървя, ще вървя, ще вървя, докато се изтъркат подметките на чехлите ми и стъпалата ми се разкървавят.

Атик се облизва, грабва втора ягода, избърсва я в жилетката си и я поглъща цялата.

— Приказваш си, че ще заминеш, но си тук.

— Боли ме кракът.

— Помня, че те болеше кръстът, а преди кръста беше гърбът, а преди гърба бяха очите. От месеци все говориш за заминаването си и все си си тук. Като вчера, като утре. Никъде няма да отидеш, Назих.