Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 15

Мюезинът призовава към молитва. Вярващите стихийно се надигат и започват да се подреждат в редици. Един дребосък с щръкнали уши и с вид на малко дяволче дърпа Атик за края на жилетката му, приканвайки го да застане редом с останалите. Раздразнен от този жест, надзирателят хваща юмрука му и леко го извива. Отначало удивен, мъникът се опитва да изтегли ръката си от менгемето, което я стяга, но не успява и се превива. За малко да падне, толкова силна е болката. В продължение на няколко мига Атик продължава да го стиска; когато осъзнава, че жертвата му ще се разкрещи, я пуска. Джуджето разтрива изтръпналата си ръка, мушва я под мишницата си и неспособен да се примири с идеята, че един вярващ може да се държи по такъв начин в джамия, си намира място в предната редица и застава там, без да се обръща назад.

— Астагфиру Ллах! — отново си прошепва Атик. — Какво става с мене? Не мога да понасям нито мрака, нито дневния зрак, нито да седя, нито да стърча прав, нито старците, нито децата, нито погледите на хората, нито пък ръцете им да ме докосват. Едва търпя самия себе си. Дали не съм луд за връзване?

След молитвата той решава да изчака следващия призив на мюезина в джамията. Във всеки случай няма готовност да се прибере вкъщи, където го чака разтуреното му легло, кухненските съдове, забравени в миризливия леген, и свитата му на кълбо жена в единия ъгъл на стаята, завила главата си с мръсна бурка и с възмораво лице… Вярващите се разпръскват; някои се прибират по домовете си, други остават в двора на разговорка. Старците и просяците се скупчват при входа на джамията с протегнати ръце. Атик се приближава към група инвалиди от войната, които си припомнят сраженията. Най-високият от тях, своеобразен Голиат, оплел се в брадата си, чертае с подут пръст някакви схеми по прахта. Останалите, седнали по турски около него, го наблюдават мълчаливо. Всичките са с отрязани крак или ръка. Един от тях, отдръпнат малко назад, е въобще без крака. Поставен е в занаятчийска количка, пригодена да му служи за инвалиден стол. Голиат е едноок и половината от лицето му е обезобразено. Той свършва с рисуването, превива се към земята и започва да разказва:

— Разположението на терена беше горе-долу такова — изрича той с тънък гласец, който силно контрастира с херкулесовото му тяло. — Ето тук имаше планина, там скалист бряг и тези два хълма. Реката протичаше оттук и заобикаляше планината от север. Руснаците държаха хребета и стърчаха над нас по целия фронт. От два дни те ни задържаха упорито. Не можехме да отстъпим заради планината. Тя беше лиса и хеликоптерите щяха да ни направят на перушина. На това място стръмният бряг се превръщаше в пропаст. Реката, дълбока и широка, ни препречваше пътя от тази страна. Имахме само един път, през брода, а руснаците нарочно ни го бяха оставили. Всъщност това беше клопка. Веднъж попаднали там, щяха да ни изтребят като плъхове.