Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 17

— А слезе ли той към тебе? — трескаво се осведомява безръкият.

— Да — отвръща Тамриз. — Той слезе до мене. Ридаеше, а пурпурното му лице грееше като звезда.

— Това е бил ангелът на смъртта — уверява го съседът му. — Само той може да е. Винаги се появява по този начин, слиза при големите храбреци. Каза ли ти нещо?

— Не си спомням. Разгърна криле над тялото ми, но аз го отблъснах.

— Клетнико — викат останалите, — трябвало е да го оставиш. Ангелът щеше да те отведе направо в рая и сега ти нямаше да умираш бавно в инвалидната количка.

Атик решава, че достатъчно е слушал, и поема в друга посока, за да разведри мислите си. Повтаряни до втръсване и все по-заплетени, историите на ветераните от войната са на път да се превърнат в невероятни измишльотини. Атик е дълбоко убеден, че моллите трябва да сложат край на всичко това. Той установява, че не може да броди до безкрайност по улиците. Осъзнава, че се опитва да избяга от своята действителност, от тази, която не може нито да заплете повече, нито да превърне в разказ, не бива да я споделя дори с безчувствения и тъп Мирза Шах, бързащ да упреква хората за малкото съвест, която им е останала. Впрочем той се обвинява, че тръгна да излива душата си пред него. За една чаша чай, която така и не изпи. Обвинява се, че е тръгнал да обсъжда чувството си за отговорност, като последен глупак е повярвал, че най-добрият начин да решиш някой проблем е да му обърнеш гръб. Съпругата му е болна; да не би да е виновна за това? Забравил ли е как тя се раздаваше за него, когато разбитата му бойна група го остави в селото; как тя го кри, седмици наред се грижи за него; как успя да го пренесе на гърба на мулето, да върви дни и нощи през вражеската територия, под снежната виелица, чак до Пешавар? Сега, когато тя има нужда от него, той безсрамно я отбягва, търчи наляво и надясно след всичко, което може малко от малко да го разсее.