Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 16

Но не беше възможно дълго време да задържим позициите си. Не ни достигаха муниции и нямахме почти нищо за ядене. Освен това противникът беше поискал подкрепления. Подсилената му артилерия ни обстрелваше денонощно. Не можехме да мигнем. Намирахме се в плачевно състояние. Не можехме дори да погребем мъртъвците си, които започваха ужасно да смърдят…

— Нашите мъртъвци никога не са смърдели ужасно — намесва се разгневеният инвалид без крака. — Спомням си един снаряд, който ни връхлетя изненадващо и уби на място четиринайсет муджахидини. Така останах без крака. В продължение на осем дни стояхме в ямата. Но мъртвите не започнаха да се разлагат. Лежаха там, където взривът ги беше запратил. Не миришеха лошо. Лицата им бяха ведри. Въпреки раните и локвите кръв човек би казал, че са заспали.

— Това се е случило през зимата — изказа предположение Голиат.

— Не беше през зимата. В разгара на лятото се случи и цареше такава жега, че върху камъните можеше да изпържим яйца.

— Може би тези муджахидини са били светци — рече обърканият Голиат.

— Всички муджахидини са благословени от Бога — припомни му безногият, а останалите кимаха утвърдително с глави. — Те не смърдят и не се разлагат.

— От какво е била тогава миризмата, обзела нашите позиции?

— От мъртвите ви мулета.

— Нямахме мулета.

— Тогава е била миризмата на шуравите. Тези свини смърдят дори когато излизат от банята. Спомням си, че когато залавяхме някои от тях, облаци мухи идваха да ги разгледат отблизо…

— Ще ме оставиш ли да си довърша разказа, Тамриз? — смъмря го раздразненият Голиат.

— Исках само да уточня, че нашите мъртъвци не смърдят. Впрочем през нощта парфюм на мускус ги обгръща до изгрев-слънце.

Голиат ядосано изтрива начертаното в прахта и се надига. Поглежда навъсено безногия, прескача ниския зид и тръгва към някакъв палатков лагер. Останалите мълчат, докато той се отдалечава, след това възбудено се приближават до мъжа на инвалидния стол.

— Впрочем неговата история вече я знаем наизуст. Колко приказки изрежда, за да стигне до раняването си — заявява един мършав безрък.

— Бил е голям воин — твърди съседът му.

— Истината е, че е изгубил окото си при злополука, а не в сражение. И право да ви кажа, се питам на чия страна е той, щом твърди, че мъртвите смърдят. Тамриз има право. Ние сме ветерани от войната. Изгубихме стотици другари. Те умряха в ръцете ни или пред очите ни; никой от тях не смърдеше…

Тамриз се размърдва на стола, оправя възглавничката под коленете си, омотани в каучукови превръзки, и гледа към палатковия лагер, сякаш се бои да не се завърне Голиат.

— Изгубих си краката, половината от зъбите, косите, но паметта ми остана невредима. Спомням си всеки детайл, сякаш беше вчера. Намирахме се в разгара на лятото, а през тази година жегата тласкаше гарваните към самоубийство. Виждахме ги да се издигат високо в небесата, преди тежко-тежко да се стоварят на земята, с прилепени към тялото криле и с отворени човки. Кълна се в Корана, това е святата истина. Чувахме как пращяха въшките в бельото ни, простряно върху нагретите скали. Това беше най-ужасното лято, което съм преживявал. Бяхме отслабили бдителността си, убедени, че не е възможно бял задник да се измъкне от мястото си на квартируване в подобен пек. Но руските ренегати ни бяха открили с помощта на сателит или на нещо подобно. Ако хеликоптер или самолет беше прелетял над позициите ни, в следващата минута щяхме да се изнесем оттам. Но на хоризонта не се появяваше нищо. Пълно спокойствие по всички направления. Обядвахме в дупката си, когато снарядът падна. Улучи право в целта. В точния момент и на точното място. Бум! Видях гейзер от огън и земя да ме залива и това беше всичко. Когато се събудих, лежах върху една скала, ръцете ми в кръв, дрехите — разкъсани, почернели от дима. Отначало нищо не разбрах. После видях до себе си крак. Нито за миг не си помислих, че е моят. Чувствувах се добре, не страдах. Само бях малко зашеметен. (Изведнъж мъжът облещва очи и обръща глава към върха на минарето. Устните му треперят, а неовладяеми спазми се появяват по скулите му. Той събира длани, сякаш се опитва да ги напълни с водата от фонтан, и продължава разказа си със силен трепет в гласа…) Така го видях. Както виждам вас. Кълна се в Корана, истина ви казвам… Кръжеше в синьото небе. Крилете му бяха толкова бели, че отраженията им осветяваха вътрешността на пещерата. Той кръжеше, кръжеше. В абсолютно мълчание, не чувах нито виковете на ранените, нито взривовете наоколо; до мен долиташе само коприненият ромон на крилете му, които величествено цепеха въздуха… Беше феерично видение.