Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 13

— Тази сутрин извърших нещо немислимо — заявява той.

Зунайра се смразява, това, което прочита в отчаяния му поглед, я разстройва. Тя се опитва да хване ръцете му; той ги сплита на височината на гърдите си, сякаш за да се предпази от агресия.

— Не мога да повярвам — мълви той. — Как се случи? Как можах?

Зунайра повдига глава, все по-заинтригувана.

Мохсен започва да се задъхва. Гръдта му се издига и пропада в трескав ритъм. Той разказва, ужасен от словата си.

— Една проститутка беше линчувана на площада. Не знам как се присъединих към тълпата от дегенерати, която искаше кръв. Бях като засмукан от вихър. Аз също исках да изляза напред, да видя отблизо как погива нечистата твар. Когато пороят от камъни започна да се изсипва върху клетницата, аз също се наведох, награбих чакъл и започнах да я замерям. Обезумях, Зунайра. Как можах да сторя това? През целия си живот съм бил миролюбив и кротък, чужд на насилието. Нито заплахите на едните, нито обещанията на другите можаха да ме убедят да грабна оръжие и да сея смърт. Приемах да имам врагове, но не желаех аз самият да бъда враг на когото и да било. Ала тази сутрин, Зунайра, само защото тълпата ревеше, аз се разкрещях заедно с всички, само защото те искаха кръв, зажаднях за кръв и аз. Оттогава не преставам да гледам ръцете си, но не ги разпознавам. Бродех по улиците, за да се спася от сянката си, за да се разгранича от стореното, и на всеки ъгъл, край всяка камара руини се озовавах лице в лице с този миг на умопомрачение. Боя се от себе си, Зунайра, вече нямам никакво доверие в човека, който съм станал.

Зунайра направо се сгърчва, като слуша разказа на съпруга си. Мохсен не е човек, който обича да се разголва. Рядко говори за това, което го вълнува, и почти не допуска емоциите му да излязат на повърхността. Но когато тя забеляза страшната мъка, скрита в зениците му, й стана ясно, че той няма да успее да я притаи в себе си. Очаквала е подобно нещастие, но не и толкова зловещо.

Лицето й побледнява и за първи път очите й се облещват и изгубват блясъка на великолепието си.

— Хвърлял си камъни по жена?

— Мисля, че дори я улучих в главата.

— Не може да си извършил нещо подобно, Мохсен. Не ти е в стила, образован човек си.

— Не знам какво ме прихвана. Толкова ненадейно се случи всичко. Сякаш тълпата ме беше омагьосала. Не си спомням как съм се навел да взема камъни. Знам само, че не успях да се сдържа, че някакъв бяс обзе ръката ми… Това, което едновременно ме ужасява и наскърбява, е, че дори не се опитах да се въздържа.

Зунайра става. Сякаш се надига, след като е била повалена. Обезсилена е. Не иска да повярва, не е гневна. Сочните й устни са пресъхнали. Тя търси опора, намира една стърчаща от стената греда и се вкопчва за нея. Дълго време напразно очаква да възстанови силата на сетивата си. Мохсен отново се опитва да грабне ръката й; тя се измъква и залитайки поема към кухнята. В мига, когато изчезва зад завесата, Мохсен разбира, че не е трябвало да изповядва пред жена си това, което сам той не може да приеме.