Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 14

4.

Слънцето се готви да се оттегли. Лъчите му вече не парят със същия бяс по билата на хълмовете. Обаче замаяните по прустовете старци, макар да очакват вечерта с нетърпение, знаят, че нощта ще бъде също толкова знойна, колкото деня.

Пристегнат в потилнята на скалистите си планини, Кабул се задушава. Човек би казал, че в небето е зейнал прозорец към преизподнята. Редките тласъци на вятъра, вместо да разхладят или да раздвижат обеднелия въздух, се забавляват да издигат прах в празното пространство, за да гложди очите и да изсушава гърлата.

Атик Шаукат установява, че сянката му до безкрайност се е разтегнала по земята; мюезинът скоро ще повика вярващите за магребската молитва. Той прибира нагайката под колана си и без да бърза, се насочва към кварталната джамия, простичко боядисана голяма зала с нестабилен таван и с отнесено от бомбардировка минаре.

Хайка талибани се върти около светилището, за да улавя минувачите и да ги принуждава под заплахите на оръжието да се присъединят към вярващите.

Вътрешността на храма жужи като бойно поле. Първите пристигнали са превзели смачканите килимчета, застлани по земята в близост до минбара, върху който един молла учено чете от някаква религиозна книга. Не толкова чевръстите са принудени да си поделят няколкото парчета покривки, които някои използват като завивки. Останалите, благодарни, че са се спасили от слънцето и от нагайките на милиционерите, се задоволяват с грапавата земя, която оставя по задниците им ясни отпечатъци.

Атик отблъсква с крак грозд дядковци, скарва се на най-стария и го принуждава да се прилепи към стената, след което сяда до една колона. Навъсеният му поглед продължава да смразява стареца, който се мъчи да стане по-нисък от тревата.

Атик Шаукат ненавижда старците, особено тези от квартала, в голямата си част неприкосновени юродиви, съсипващи се от просия, които по цели дни мълвят безкрайни молитви и дърпат с ръцете си на призраци пешовете на минувачите. Грабливи птици, дебнещи плячка, те се събират вечер там, където милосърдни души оставят купи с ориз, предназначени за вдовиците и сираците, и не се поколебават да разкрият недъзите си, за да се доберат до няколко залъка. Атик ги ненавижда най-вече по тази причина. Всеки път, когато ги открива близо до себе си, той се моли с отвращение. Не понася нито охканията им, когато се превиват, нито болезнената им дрямка по време на проповедта. За него това са живи мощи, които гробарят е пропуснал, загнили и треперещи, с гуреливи очи, изкривени устни и смрад на умиращи животни…

— Астагфиру Ллах! — си казва той. — Ето че сърцето ти се изпълва с жлъч дори в Божия дом, бедни ми Атик. Вземи се в ръце. Остави неприязънта си на улицата и се опитай да не позволиш на злото да омърси мислите ти.

Той стиска слепоочията си с ръце, опитва се да изпразни главата си от лошите мисли, след това забива брадичката в кухината на шията си, упорито свежда поглед надолу, та гледката на старците да не смущава съсредоточеността му.