Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 12

Жената чака да насити жаждата си, за да се обърне към него.

— Изглеждаш преуморен.

— Днес много ходих. Краката ми парят.

Жената разтрива с краищата на пръстите си ходилата на съпруга си и започва деликатно да ги масажира. Мохсен се обляга на лакти и се оставя на докосванията на съпругата си.

— Чаках те за обяд.

— Забравих.

— Забрави ли?

— Направо не знам какво ми стана днес. Никога преди не съм изпитвал подобно усещане, дори и когато изгубихме къщата си. Чувствах се замаян и бродех безцелно, неспособен да разпозная улиците, по които кръстосвах напред-назад. Наистина странно. Сякаш потънах в някаква мъгла, не си спомням нито откъде съм минал, нито знаех накъде вървя.

— Вероятно си останал по-дълго на слънце.

— Не, не става дума за слънчасване.

Изведнъж той устремява ръка към дланта на съпругата си и я принуждава да прекрати масажа. Зунайра вдига блестящите си очи, заинтригувана от отчаяната сила на притискането към шепата й.

Мохсен се колебае мъничко и пита с глух глас:

— Променил ли съм се?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Питам те дали съм се променил.

Зунайра сбръчква прекрасните си вежди, докато размисля.

— Не разбирам за какво искаш да говорим.

— Ами, за мене. Дали продължавам да съм същият мъж, онзи, когото ти предпочиташ пред другите? Запазил ли съм същите си навици, същите маниери? Намираш ли, че реагирам нормално, че се отнасям към тебе с все същата нежност?

— Вярно е, че много неща около нас се промениха. Къщата ни беше бомбардирана. Близките ни и приятелите вече ги няма, някои дори напуснаха този свят. Ти загуби търговията си. Отнеха ми моята работа. Вече не се храним до насита и не правим планове за нищо. Но сме заедно, Мохсен. Това е най-важното за нас. Заедно сме, за да се поддържаме. Имаме само нас си, за да храним някаква надежда. Един ден Бог ще си спомни за нас. Той ще забележи, че ужасите, които търпим всекидневно, не са успели да намалят вярата ни, че не сме се предали, че заслужаваме милосърдието му.

Мохсен пуска шепата на жена си и започва да гали скулата й. Жестът му е изпълнен с обич; тя се отдава на ласката.

— Ти си единственото слънце, което ми е останало, Зунайра. Без тебе нощта ми ще е по-мрачна от преизподнята, по-студена от гроба. Но, за Бога, ако усетиш, че се променям спрямо тебе, че ставам несправедлив или лош, кажи ми веднага. Имам чувството, че нещата ми се изплъзват, че вече не се контролирам. Ако постепенно полудявам, помогни ми да се осъзная. Нямам нищо против да разочаровам целия свят, но не бих си простил да ти сторя зло, дори по невнимание.

Зунайра ясно вижда отчаянието на съпруга си. За да му докаже, че няма за какво да се упреква, тя оставя бузата си да се плъзне в плахата шепа.

— Изживяваме мъчителни мигове, скъпи. Защото страдаме, изгубихме усещането за душевен покой. Затишията ни ужасяват и се боим дори от всичко, което не ни заплашва.

Мохсен нежно отдръпва пръсти от бузата на съпругата си. Очите му гледат объркано; устремил е поглед в тавана и води жестока борба със себе си, за да сдържи вълнението си. Адамовата ябълка полудява в измършавялата му шия. Мъката му е толкова силна, че трепетът му започва от скулите, разпространява се до брадичката и се връща, за да обхване устните.