Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 11

3.

С несигурна ръка Мохсен Рамат блъсва вратата на дома си. От сутринта не е хапнал нищо и се чувства капнал от бродене. По дюкяните, на пазара, на площада, навсякъде, където го отвява вятърът, не го напуска неизмеримото отвращение, че се мотае напред-назад като тежест, закачена на крака на каторжник. Единственият му приятел и съприказчик се спомина миналата година от дизентерия. Той не успя да си намери други. Хората трудно се приучват да съществуват редом със собствената си сянка. Страхът се оказва най-ефикасната причина да проявяват бдителност. Чувствителността е по-разпалена от когато и да било, а доверяването се тълкува зле и талибаните не прощават на непредпазливите езици. Тъй като има само нещастия за споделяне, всеки предпочита да крие неблагополучията си в своя ъгъл, за да не бъде затрупан от тези на другите. В Кабул радостите са подредени сред най-големите грехове, така че става безпредметно да търсиш при някого утеха. Пък и каква утеха можеш да намериш в хаотичния свят, изтъкан от бруталност и неправдоподобност, обезкървен от безкрайна върволица рядко жестоки войни; свят, напуснат от светите застъпници, отдаден на палачите и на гарваните, свят, който и най-горещите молитви не могат да върнат в лоното на разума?

В стаята не е останало почти нищо, освен една голяма покривка, постлана на пода вместо килим, две стари и изпокъсани широки кръгли табуретки и един прояден от червеи статив, на който е поставен Коранът. Мохсен е продал всичките си мебели малко по малко, за да пребори немотията. Сега вече няма дори с какво да замени счупените стъкла. Прозорците с разклатени капаци са като ослепели. Всеки път, когато по улицата минава милиционер, му нарежда незабавно да ги поправи: минувачът може да бъде шокиран от разбуленото женско лице. Мохсен е покрил прозорците с хартии: оттогава слънцето не надниква в дома му.

Той се събува на прага и грохва на пода.

— Да ти донеса ли да хапнеш? — обажда се женски глас иззад завеса в дъното на стаята.

— Не съм гладен.

— А малко вода?

— Ако е студена, няма да ти откажа.

В съседното помещение се разнася дрънкане, след това завесата се повдига и изниква красива като деня жена. Тя оставя гарафата пред Мохсен и сяда на табуретката срещу него. Мохсен се усмихва. Той винаги се усмихва, когато жена му се появява. Тя е неповторима, с неустоима свежест. Въпреки всекидневната суровост и покрусата на подчинения на мъжкото безумие град Зунайра няма нито една бръчка. Вярно е, че бузите й са поизгубили от някогашната си свежест, смехът й все по-рядко кънти, но огромните й, блестящи като смарагди очи са запазили недокосната магията си.

Мохсен вдига гарафата към устните си.