Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 9

— Няма ли с кого да споделяш?

— Необходимо ли е?

— Защо не, когато не ти върви. Ти дотолкова беше потънал в грижите си, че не чу идването на каруцата. Помислих си, или Атик си е изгубил разсъдъка, или замисля страхотен държавен преврат…

— Внимавай какво говориш — прекъсва го недоволно Атик. — Рискуваме някой да ти повярва.

— Опитвам се да те разтуша.

— Добре знаеш, че човек в Кабул не бива да се шегува.

Мирза леко го докосва по ръката, за да го успокои.

— Като деца бяхме големи приятели. Нали не си забравил?

— Препатилите нямат спомени.

— Нищо не криехме един от друг.

— Днес това вече е невъзможно.

Ръката на Мирза се сгърчва.

— Какво се е променило днес, Атик? Нищо, абсолютно нищо. Дрънкат същите оръжия, разхождат се същите мутри, същите кучета лаят и същите кервани преминават. Ние винаги сме живели по същия начин. Кралят си замина и други величества заеха мястото му. Вярно е, че девизите на гербовете се смениха, но се вършат все същите неправди. Не бива да се залъгваме. Манталитетите не се променят с векове. Тези, които очакват на хоризонта да изгрее нова ера, си губят времето. Откакто свят светува, съществуват тези, които живеят по течението, и тези, които отказват да се съобразят с реалността. Естествено, мъдрец е онзи, който приема нещата такива, каквито са. Този, който е наясно. Ти също трябва да разбереш истината. Не се чувстваш добре, защото не знаеш какво искаш, това е всичко. А приятелите са затова, да ти помагат да ти се проясни всичко. Ако смяташ, че все още съм твой приятел, сподели с мене мъките си.

Атик въздъхва тежко. Той измъква китката си от ръката на Мирза, потърсва в очите му помощ; след кратко колебание се предава.

— Съпругата ми е болна. Лекарят казва, че кръвта й се разгражда много бързо, нямало лек за това зло.

За миг Мирза се слисва при мисълта, че мъж може да говори за жена си на улицата, а след това, поглаждайки боядисаната си с къна брада, той поклаща глава и изрича:

— Не е ли такава волята на Бога?

— Кой би посмял да се разбунтува срещу нея, Мирза? Във всеки случай, не и аз. Приемам я напълно, с безрезервно подчинение, ала съм сам и объркан. Никого си нямам да ми помага.

— Много просто тогава: изпъди я.

— Тя няма семейство — възразява наивно Атик, без да забелязва нарастващото презрение, което обзема лицето на приятеля му, видимо раздразнен, че трябва да обсъжда толкова маловажна тема. — Родителите й умряха, братята й се разпиляха, всеки където му видят очите. И освен това не мога да й сторя подобно нещо.

— Защо пък не?

— Тя ми спаси живота, спомни си.

Мирза се дръпва назад, сякаш е поразен от аргументите на надзирателя. Той издава напред устните си, навежда се на една страна и поглежда изпитателно събеседника си.

— Празни приказки! — започва да вика. — Само Бог разполага с живота и със смъртта. Ти си бил ранен, когато си се сражавал за неговата прослава. Тъй като не е можел да изпрати Гавриил да ти помогне, той е извел тази жена на пътя ти. Тя се е погрижила за тебе по Божията воля. Просто се е подчинила на волята Му. Ти си направил сто пъти повече за нея: взел си я за съпруга. Какво е можела да очаква повече, три години по-възрастна от тебе, някаква си непривлекателна и грозновата стара мома? Възможна ли е по-голяма щедрост спрямо една жена от това да й предоставиш покрив, защита, чест и име? Нищо не й дължиш. Тя трябва да се преклони пред жеста ти, Атик, да целува някой от пръстите ти всеки път, когато си събуваш обувките. Тя не означава кой знае какво извън онова, което ти представляваш за нея. По-нисша е от тебе. И още, няма мъж, който да дължи каквото и да било на жена. Нещастията на света идват именно от този предразсъдък.