Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 212

— Трийсетата годишнина е важна дата! — гордо вирваше глава Ирина и никой не спореше с нея.

Шурик и майка му се споглеждаха — и двамата разбираха, че сега Ирина Владимировна се радва на свой собствен празник и на своята значителна роля в него.

Формалното домашно тържество, скромно и тихо, обещаваше да се превърне в грандиозен пир… Ирина се готвеше за своя звезден час. Вера не се чувстваше добре, вдигна кръвно и вечерта преди тържеството легна в стаята си и затвори вратата. В голямата стая Шурик събра масите, Ирина извади приборите, които не бяха използвали от смъртта на Елизавета Ивановна: купчинки чинии с три различни размера, салатиери, фруктиери, панички за хрян и едно огромно блюдо, предвидено май за цяло прасе…

„Трябваше да си я изпратя в Малоярославец“ — със закъснение се разкайваше Шурик за своята безхарактерност и неспособност да управлява домашните събития. Но вече нямаше къде да се дява. Шурик се подготвяше за изпитание.

Събраха се дори повече гости, отколкото очакваха. Като изненада пристигна Ала с Катя. Вероятно Алочка лелееше тайната мисъл случайно да се види с Женя: тя не губеше надеждата да си го върне. Впрочем това не й пречеше от време на време да използва разнообразната подкрепа на Шурик…

Пълничката тромава Катя с опадали горни зъбки остро напомни на Вера за Мария. Вера я сложи да седне до нея. Беше симпатично момиченце, но не можеше и да се сравнява с Мария: не притежаваше нито лъчезарната Мариина радост, нито ярката й прелест — просто пухкавичко месо. От другата страна на Вера седеше Шурик. До Шурик — Светлана с бяла блузка и смирено-хищен вид.

Вера вече отдавна, още от заминаването на Лена и Мария, лелееше мисълта, че Шурик трябва да се ожени. Тя не би имала нищо против Светлана: вярно, своеобразно момиче, но сдържано, възпитано, сръчно в ръкоделията. И обича Шурик.

Да си родят момиченце… разбира се, никое момиченце не можеше да замени Мария, но би могла да има наблизо едно мило същество… Странно, всеки път, когато Вера заговаряше за това с Шурик, той я прегръщаше, целуваше я по челото и прошепваше на ухото й:

— Веруся! Хич не си го и мисли! Аз бих се оженил само за такава като теб. Но няма друга такава!

Трапезата хипнотизираше. Ястията блестяха като лакирани и имаха леко бутафорен вид. Заканително надигнала глава, в издължено блюдо лежеше неголяма есетра. С металнооръжеен блясък привличаха погледа яребици от магазин „Даровете на природата“. Извисяваха се кръгли купчини салати, четирите немигащи очи на съдинките с хайвер — две с червен и две с черен — бяха вперени в гостите. И прочие, и прочие… Насядаха мълчаливо и останаха неподвижни, просто замряха. Само Ирина Владимировна епилептично се мяташе над масата — оправяше едно, довършваше друго. Най-сетне замря и тя. Тогава, уловил с усета си на кавказец проточилата се пауза, с чашка в ръка стана съседът Арик и провъзгласи:

— Ами да напълним чашите!

Мъжете на трапезата бяха двама — Арик и самият рожденик.

— Шампанското! Шампанското! — развика се Ирина Владимировна, защото й се бе сторило, че някой взема неправилна бутилка. Наляха шампанското във високите чашки. Плахо посегнаха с вилици към заоблените хълбоци на салатите — да развалиш такова съвършенство…