Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 177

— Това е някакво особено място — каза Жоел, като надникна през прозореца. — В Москва, закъдето и да пътуваш, непременно виждаш паметника на Пушкин.

Тя каза самата истина. Това беше сърцето на града: не историческият Кремъл, не Червеният площад, не университетът, а именно този паметник, ту със снежен плащ върху раменете на поета, ту наторен от гълъбите през лятото, преместван от единия край на площада в другия, именно той беше главното място на Москва. От този ден Жоел и Шурик се срещаха тук почти всеки ден — освен вечерите, които той прекарваше на вилата.

Тя беше жена птица: умееше бързо и шумно да литне от място, винаги беше гладна, много бързо се нахранваше, през половин час дърпаше Шурик за ръкава и казваше: Шурик, налага ми се „pour la petite“. И те се втурваха да търсят обществена тоалетна — в Москва ги имаше малко, понякога влизаха в някой двор, намираха закътано място и той я заграждаше с тялото си, докато тя като птица шумолеше в храстите. А когато излизаше от храстите, веднага питаше Шурик дали знае къде може да пийне вода — и двамата се заливаха от смях.

Тя се смееше, когато се събличаше, смееше се, когато ставаше от леглото, и макар че нищо не пречи на секса толкова, колкото смехът, се изхитряше да се смее дори в прегръдките му. Когато се смееше, много погрозняваше: устата й се разтегляше широко, върхът на носа се свеждаше надолу, очите замижаваха и тя, понеже го знаеше, криеше лицето си в ръце. Затова пък самият смях звучеше много заразително. Шурик й казваше, че биха могли да я наемат да провокира театрална публика при несполучливи комедии: би могла да се киска и да се залива от смях, а публиката би я следвала.

След две седмици Светлана откри Шурик. Именно на площад „Пушкин“. Десетина минути той стоя при подножието на паметника с букет от някакви сини цветя. От противоположния край на площада беше невъзможно да различи какви бяха цветята, макар че за Светлана и това беше важно. После при него дойде дребна жена. И дори от другия край на улицата си личеше, че е чужденка: прическата й различна, не като у нас, на някакви кичури, чадърът — окачен през гърба, както войниците носят пушки, и карираната чанта — през рамо, изобщо от един километър миришеше на чужбинско… Те се целунаха, после се хванаха за ръце, засмяха се и тръгнаха по „Тверски“. Смехът им беше особено оскърбителен: сякаш се смееха на нея, на Светлана…

Светлана ги последва, но след около пет минути разбра, че всеки момент ще падне. Седна на една пейка и изчака двойката да се отдалечи. Седя така около половин час. После, едва местейки нозе, тръгна към къщи. Обади се на Слава, каза й, че случайно срещнала Шурик с жена, че няма да преживее още една изневяра.

— Сега ще дойда при теб — предложи Слава.

Светлана помълча и отказа:

— Не, Слава, благодаря. Трябва да остана сама.

Слава беше опитна самоубийца, не по-малко опитна от Светлана. Тя пристигна рано сутринта на другия ден. Извика дърводелец. Разбиха вратата. Светлана спеше дълбок медикаментозен сън: хапчетата приспивателно бяха приготвени отдавна. Извикаха Бърза помощ, промиха й стомаха и я откараха.