Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 176

Целунаха се два пъти, както беше прието у тях, но той посегна и за трети — както е прието у нас. И се засмяха — като стари приятели. После се хванаха за ръка и тръгнаха на разходка из града. Стигнаха до стария университет, после слязоха до крайбрежната улица и някак случайно, подчинявайки се на стария си навик, Шурик изведе Жоел отначало до дома на Лиля на „Чисти“, а после направиха един кръг и излязоха при черквата „Иля пророк“ на „Обиденски“. Повъртяха се наоколо, влязоха, постояха, послушаха края на всенощната литургия, после пак излязоха на крайбрежната улица, по Големия каменен мост минаха на другия бряг на Москва река и дълго се скитаха из Замоскворечието. Шурик й показа къщата на „Пятницкая“, в която някога е живял Толстой, и Жоел все повече се влюбваше в града, който сега чувстваше почти като роден.

Тя беше от онази порода странни чужденци — а те бяха доста в онези години, — които бяха очаровани от Русия, от нейната особена откритост и интимност, а Шурик й приличаше на някакъв герой на Толстой — може би на Петя Ростов, а може би на Пиер Безухов.

Шурик пък, докато се разхождаше по онези улички, по които някога бе скитал с изпарилата се от живота му Лиля Ласкина, също се чувстваше не като сегашния Шурик, а като онзи ученик, подготвящ се за приемни изпити за университета, и дори се улови в тъжното съжаление, че тогава не бе се явил на тъпия изпит по немски: като нищо щеше да го вземе и всичко щеше да бъде различно, по-хубаво, отколкото сега… И може би баба му щеше да живее по-дълго…

Двамата чудесно си бъбреха за какво ли не, прескачаха от една тема на друга, прекъсваха се, кискаха се на езиковите си грешки: постоянно преминаваха от единия към другия език, защото Жоел искаше да говори на руски, но не й достигаха думи. После заваля дъжд и те се скриха в занемарения черковен двор, в полуразрушената беседка, и се целуваха, докато дъждът спря. Шурик имаше странното чувство за дежа-вю — той наистина бе седял на тези пейки преди десет години, но не с Жоел, а с Лиля, и в отделни минути сякаш потъваше в онова абитуриентско лято с изпитите, нощните разходки, Лилиното заминаване и бабината смърт.

Когато дъждът спря, се появиха кучкарите и някой пусна голяма немска овчарка. Оказа се, че Жоел от малка панически се страхува от кучета и не можеше да надвие себе си и да излезе от беседката, затова изчакаха човекът да отведе овчарката. И пак се смяха. И пак се целуваха.

През това време метрото спря да се движи и Шурик взе такси, за да закара Жоел вкъщи — тя живееше в аспирантското общежитие на Ленинските хълмове.

— Портиерката е ужасно неприятна — оплака се тя пред входа на общежитието.

— Колкото от онази овчарка ли те е страх от нея?

— Откровено казано, повече.

— Можем да отидем у нас — предложи Шурик.

Майка му и Мария бяха на вилата. Жоел се съгласи с лекота и те се качиха на същото такси и през центъра, покрай паметника на Пушкин, стигнаха до „Белоруская“.