Читать «Изхвърлени в морето» онлайн - страница 4

Секунди след като влезе в апартамента си, изхлузи полата си, отлепи пачките от краката си и започна да ги брои. Общата сума възлизаше на 51 000 долара.

Не напълно достатъчно.

В нея пламна разочарование. Беше й нужна поне два пъти по-голяма сума от тази, за да избяга от страната и да поддържа минимално охолен живот, докато увеличи лъвския пай чрез вложения.

Леснината на операцията замая главата й. Запита се дали ще посмее да извърши нов грабеж в хранилището. Парите в Банката на федералния резерв бяха вече преброени и до сряда нямаше да се разпращат по клоновете. На другия ден беше вторник. Все още имаше възможност да повтори удара си, преди липсата да бъде разкрита.

Защо не?

Мисълта да ограби една и съща банка два пъти за два дни я изпълни с възбуда. Може би на Арта Касилайо й липсваше такава смелост, но Естел Уолас изобщо не се нуждаеше от увещания.

Същата вечер тя купи голям старомоден куфар от магазин за употребявани вещи и му направи двойно дъно. Уви с дрехи парите и взе такси до международното летище на Лос Анджелис. Там тя остави куфара на съхранение за една нощ в багажна клетка с ключ и си купи билет за Сан Франциско за ранния вечерен полет във вторник. После уви във вестник неизползвания си билет за понеделник вечер и го хвърли в кошчето за боклук. Вече нямаше какво друго да прави, прибра се вкъщи и заспа като пън.

И втората кражба мина гладко като първата. Три часа след като си тръгна за последен път от банката на Бевърли-Уилшир, тя вече броеше парите в един хотел в Сан Франциско. Общата сума се оказа 128 000 долара. Съвсем не смайваща печалба според инфлационните проценти, но за нейните нужди тя беше повече от тлъста.

Следващата стъпка беше относително проста. Провери във вестниците за заминаващи кораби и попадна на „Сан Марино“ — товарен кораб, който тръгваше за Окланд, Нова Зеландия, в шест и половина на следващата сутрин.

Час преди отплаването му тя изкачи дъсченото мостче. Капитанът заяви, че рядко взимал пътници, но любезно се съгласи да я качи срещу взаимно договорена такса — която сигурно щеше да влезе в джоба му, вместо в хазната на параходното дружество, предположи Естел.

Естел пристъпи прага на офицерската столова и се спря нерешително за миг пред преценяващите погледи на седящите в салона мъже.

Боядисаната й в медночервен цвят коса падаше под раменете и доста подхождаше на тена на лицето й. Беше облечена с дълга розова рокля с къси ръкави, прилепнала по тялото й там, където трябваше. Единственото й допълнение беше една бяла костена гривна. Семплата елегантност на външния й вид направи впечатление на офицерите, които станаха на крака при появата й.

Капитан Ъруин Мастърс, висок мъж с прошарена коса, се приближи до нея и взе ръката й.

— Госпожице Уолас — каза той, усмихнат сърдечно. — Радвам се, че изглеждате в добра форма.

— Мисля, че най-лошото мина — отвърна тя.

— Няма да скрия, че бях започнал да се безпокоя. Това, че не излязохте от кабината си пет дни, доста ме изплаши. Както нямаме доктор на борда, щяхме да се окажем в затруднение, ако се наложеше някакво лечение.