Читать «Изхвърлени в морето» онлайн
Клайв Къслър
Клайв Къслър
Изхвърлени в морето
На кръчмата на Туби в Алхамбра,
свърталището на Ранд на булевард Уншър,
„Черният Рицар“ в Коста Меса,
и барът на Шемър в Денвър.
Изчезнали, но не забравени!
Встъпление
„Сан Марино“
Момичето засенчи от слънцето кафявите си очи и се загледа в едрия буревестник, който кръжеше плавно над кърмовата товарна стрела на кораба. То се полюбува известно време на изящния полет на птицата и след като му доскуча, се изправи до седнало положение, откривайки почернелия си гръб, нашарен равномерно с червени черти, оставени от летвите на шезлонга на стария параход.
Младата жена огледа палубата за следи от екипажа, но не видя никого и тогава плахо намести гърдите си в сутиена на банския си в по-удобно положение.
Тялото й беше горещо и потно от влажния тропически въздух. Тя прокара ръка върху стегнатия си корем и почувства как потта извира от кожата й. Излегна се отново в шезлонга, успокоена и отпусната, а ритмичното туптене на двигателите на стария кораб и силната горещина на слънцето я унесоха в дрямка.
Страхът, който кипеше в нея, когато се качи на борда, се бе изпарил. Тя вече не осъмваше будна, заслушана в ударите на сърцето си, не търсеше да открие подозрение, изписано по лицата на екипажа, нито пък чакаше капитана да я уведоми с мрачен израз, че се намира под арест на кораба. Бавно заравяше в съзнанието престъплението си и започваше да мисли за бъдещето. С облекчение установи, че в крайна сметка вината й се оказа едно краткотрайно вълнение.
Тя зърна с крайчеца на окото бялата куртка на азиатеца сервитьор, който слизаше по стълбата. Той тръгна боязливо към нея с поглед, забит в палубата, сякаш се притесняваше от полуголото й тяло.
— Извинете, госпожице Уолас — рече той, — капитан Мастърс ви кани най-учтиво да вечеряте с него и неговите офицери тази вечер… ако се чувствате по-добре.
Естел Уолас се почувства благодарна, че слънчевият й загар прикри изчервяването й. Откакто се качи на борда от Сан Франциско, беше се престорила на болна и се хранеше сама в каютата си, за да избегне всякакви разговори с корабните офицери. Накрая реши, че не може вечно да стои затворена. Време беше да започне да живее в лъжа.
— Предайте на капитан Мастърс, че вече се чувствам много по-добре. С удоволствие ще вечерям с него.
— Той ще се зарадва да чуе това — отвърна сервитьорът с широка усмивка, която разкри дупка в средата на горния му ред зъби. — Ще кажа на готвача да ви приготви нещо по-специално.
Момчето се обърна и се отдалечи с походка, която се стори на Естел прекалено раболепна, дори за един азиатец.
Уверена в решението си, тя се загледа безцелно в трипалубната надстройка в средата на „Сан Марино“. Небето над черния дим, който се виеше от единствения комин, беше необикновено синьо и в пълен контраст с олющената бяла боя на преградните стени.
Много здрав кораб, бе се похвалил капитанът, докато я отвеждаше до кабината й. Разказваше историята му и някои статистически данни, като й вдъхваше увереност, сякаш Естел беше изплашена пътничка, на която й предстоеше да се вози с кану по бързей.
