Читать «Изоставен» онлайн - страница 4

— Къде е татко ти, момче?

— Къде е майка ти, момче?

— Шпрехен зи дойч, момче? Глей, глей! Клати глава! Говори и още как!

— Ти знаеш доста немски, я му кажи нещо?

— Отиди да повикаш лейтенанта — нареди сержантът на някого. — Той ще поговори с това момче и ще разбере какво му казва то. Виж го как трепери! Уплашено е до смърт! Хайде, не се страхувай! — Той го прегърна с големите си ръце. — Успокой се. Всичко е наред. Я виж какво имам! Дявол да го вземе, това дете не е виждало шоколад! Хайде, опитай. Нищо няма да ти стане!

Джо, почувствал се в безопасност в крепостта от кости, мускули и сухожилия, обкръжен от блестящи очи, захапа парчето шоколад. Най-напред розовата вътрешност на устата му, а после и цялата му душа се изпълниха с топло, изобилно удоволствие и той се усмихна.

— Усмихна се!

— Виж го как цъфна!

— Проклет да съм, ако не попадна право в рая! Сериозно!

— Ако говорим за изоставени — каза сержантът, все още прегръщащ Джо, — това е най-изоставеният малък старец, който съм виждал. Откъдето и да го погледнеш.

— Ей, момче! Вземи още малко шоколад!

— Не му давай повече! — каза сержантът с укор. — Да не искаш да му стане лошо?

— Не, сержант, не искам такова нещо!

— Какво става тук? — Лейтенантът — дребен, елегантен негър — приближи зад танцуващия лъч на електрическото си фенерче.

— Намерихме едно момченце, лейтенант — обясни сержантът. — Влязло е в батареята. Сигурно се е промъкнало покрай постовете.

— Ами изпратете го у дома му, сержант!

— Да, сър, така смятах. — Сержантът се прокашля. — Само че това не е обикновено момче. — Той разпери ръце, така че светлината да падне върху лицето на Джо.

Лейтенантът се засмя удивено и коленичи пред детето.

— Как попадна тук?

— Знае само немски, лейтенант.

— Откъде си? — попита лейтенантът на немски.

— Оттатък водата, дето е толкова голяма, че не можеш да си я представиш.

— Откъде се взе?

— Бог ме е направил — отговори Джо.

— Когато порасне, ще стане адвокат — отбеляза лейтенантът на английски. — Слушай сега — обърна се той отново към момчето, — как се казваш? Къде са твоите хора?

— Джо Луис — отвърна Джо. — Вие сте моите хора. Избягах от сиропиталището, защото мястото ми е при вас.

Лейтенантът се изправи, поклати глава и преведе.

Наоколо отекна смях.

— Джо Луис! А аз си мислех, че той е голям и як!

— Пази се от левачката му, казвам ти!

— Ако е Джо Луис, значи наистина е попаднал на когото трябва. Я ни виж!

— Млъкнете! — извика изведнъж сержантът. — Не е никак смешно! Никак! Това момче няма никого на света!

След малко един приглушен глас наруши тържествената тишина, която последва.

— Да… не е никак смешно.

— Най-добре да вземем джипа и да го откараме до селото, сержант — предложи лейтенантът. — Ефрейтор Джаксън, оставаш старши, докато се върнем.

— Кажете им, че Джо е добро момче — обади се Джаксън.

— Джо — обърна се лейтенантът към момчето на немски, — ще дойдеш със сержанта и мен. Ще те заведем у дома.

Джо се вкопчи в униформата на сержанта.

— Татко! Не! Татко! Искам с теб!

— Слушай, синко, аз не съм ти баща — отговори сержантът безпомощно. — Не съм.