Читать «Изоставен» онлайн - страница 2

— Кой ти каза това?

— Петер. Петер каза, че майка ми е германка, а баща ми — американски войник, който си е отишъл. Каза още, че тя ме е оставила при вас и също си е отишла. — В гласа му нямаше тъга, само озадаченост.

Петер беше най-голямото момче в сиропиталището, огорчен старец на четиринайсет, германче, което помнеше родителите си, братята и сестрите си, дома си, войната и всякакви лакомства, каквито Джо не беше в състояние дори да си представи. За Джо Петер беше свръхчовек, който е ходил в рая и ада и се е връщал оттам много пъти, който знаеше съвсем точно защо те са там, където са, защо са там, как са се появили и къде са били преди това.

— Не се безпокой за такива неща, Джо — каза му монахинята. — Никой не знае кои са майка ти и баща ти. Все пак трябва да са били добри хора, защото ти си толкова добър!

— Какво значи „американец“? — попита Джо.

— Американец е човек от друга страна.

— Близо ли е?

— Наблизо има американци, но домовете им са много далече. Трябва да се прекоси много вода.

— Като реката.

— Повече, Джо. Повече вода, отколкото можеш да си представиш. Дори не се вижда другия й край. Можеш да се качиш на кораб и да пътуваш с дни и пак да не стигнеш до другия бряг. Някой път ще ти покажа на картата. И недей да слушаш Петер. Той си измисля. Всъщност, не знае нищичко за теб. А сега догони останалите.

Джо избърза и застана в края на редицата, където продължи да крачи съсредоточено и нащрек в продължение на няколко минути. Но след това отново взе да изостава и в малкия му ум започнаха да прелитат думи призраци: войник… американец… германец… вашите хора… шампион… кафяв бомбардировач… повече вода, отколкото можеш да си представиш…

— Сестро — попита той след малко, — всички американци ли са като мен? Кафяви ли са?

— Някои са, други не са, Джо.

— Има ли много като мен?

— Да. Много, много.

— Защо не съм ги виждал?

— Защото не са идвали в селото. Домовете им са другаде.

— Искам да отида там.

— Не се ли чувстваш добре тук, Джо?

— Добре съм. Но Петер казва, че мястото ми не е тук, че не съм германец и никога няма да стана.

— Петер! Не му обръщай внимание!

— Защо хората се усмихват като ме видят? Защо ме карат да пея и да говоря, а като го направя, се смеят?

— Джо, Джо… — отговори монахинята. — Погледни бързо нагоре! Ей там, към дървото. Виждаш ли малкото врабче със счупеното краче? Горкото храбро врабченце… виждаш ли колко добре се справя въпреки всичко? Видя ли го, Джо? Скок-подскок, скок-подскок!

Един горещ летен ден, когато децата минаваха покрай работилницата на дърводелеца, той излезе отвътре и извика на Джо нещо ново, нещо, което го развълнува и ужаси.

— Джо! Хей, Джо! Баща ти е в селото! Успя ли да го видиш?

— Не, господине… не съм го видял — отвърна Джо. — Къде е?

— Той те дразни! — обади се монахинята рязко.

— Ще видиш дали те дразня, Джо — продължи дърводелецът. — Върви нататък и си отваряй очите на четири, когато минаваш край училището. Погледни нагоре към склона и гората. Ще видиш, Джо!

— Къде ли е отишло нашето врабче днес? — подвикна монахинята весело. — Надявам се крачето му да се е оправило, а ти, Джо?