Читать «Изоставен» онлайн

Кърт Вонегът

Изоставен

Осемдесет и една искрици човешки живот се поддържаха в сиропиталището, основано от католически монахини в къщата на лесничея в едно голямо имение край Рейн. Това беше в немското село Карлсвалд, в американската окупационна зона. Ако децата не бяха прибрани там, ако не им бе дадена топлината, храната и дрехите, които можеха да се изпросят за тях, те щяха да се пръснат по всички краища на света, за да търсят родители, които отдавна бяха престанали да търсят тях.

Всеки следобед при хубаво време монахините извеждаха децата, в колона по две, към горите, до селото и обратно, за да поемат дажбата си чист въздух. Селският дърводелец, старец, който обичаше да си почива, отдаден на мисли между два удара с инструментите си, винаги излизаше от работилницата, за да види веселия, бъбрещ, подскачащ и парцалив парад и да разсъждава заедно с безделниците, който привличаше работилницата му, върху националността на родителите на минаващите деца.

— Виждаш ли онова малко момиченце? — каза той един следобед, — Не може да не е французойче. Погледни как светят очите му.

— Погледни как размахва ръцете си онова момче. Поляк е. Те обичат да маршируват — обади се един млад механик.

— Поляк? Къде видя поляк? — попита дърводелецът.

— Ей, там… слабото намръщено момче отпред — отвърна другият.

— А-а-а, прекалено висок е за поляк. Освен това, къде си виждал поляк с толкова сламеноруса коса? Немец е.

Механикът сви рамене.

— Сега всички те са немци, така че какво значение има? Кой може да докаже какви са родителите им? Ако беше воювал в Полша, щеше да знаеш, че това е често срещан тип там.

— Виж кой идва! — възкликна дърводелецът и се усмихна. — Колкото и много да знаеш, няма да спориш за него. Стопроцентов американец! Ей, Джо, кога ще спечелиш обратно шампионската титла? — извика той на детето.

— Джо! — обади се и механикът. — Как е днес кафявият бомбардировач?

Самотното синеоко цветнокожо дете на около шест годинки в самия край на редицата се обърна към тях и се усмихна смутено на двамата, който разговаряха по този начин с него всеки ден. То кимна учтиво и промърмори някакъв поздрав на немски — единственият език, който знаеше.

Името му, избрано наслуки от монахините, беше Карл Хайнц, но дърводелецът му бе дал друго, подходящо — името на единствения цветнокож, който бе оставил някакво впечатление в ума на селянина, бившия шампион по бокс тежка категория Джо Луис.

— Джо! — подвикна пак дърводелецът. — Горе главата! Покажи ни белите си зъби!

Джо смутено изпълни желанието му.

Дърводелецът тупна механика по гърба.

— Но той е и немец, нали? Може би това е единственият начин и ние да имаме шампион тежка категория.

Джо сви зад ъгъла, скрит от погледа на дърводелеца от сестрата, която крачеше най-отзад. Тя прекарваше доста време с момчето, тъй като където и да го сложеше в редицата, то винаги изоставаше на края.

— Джо — каза му тя, — ти си такъв мечтател! Всичките ли ваши хора са толкова отнесени?

— Съжалявам, сестро — отвърна Джо. — Бях се замислил.

— Замечтал.

— Сестро, наистина ли съм син на американски войник?