Читать «Изоставен» онлайн - страница 5

— Татко!

— Виж как се е залепило за него! — обади се един войник. — Май няма да можеш да се освободиш, сержант. Намери си момченце, а то си намери баща!

Сержантът отиде до джипа с Джо на ръце.

— Хайде, сега ме пусни, за да мога да карам. Не мога да въртя кормилото, ако висиш на ръцете ми. Седни в лейтенанта.

Групата отново се събра около джипа и наблюдаваше мрачно как сержантът увещава Джо да го пусне.

— Не искам да ставам лош, Джо. Хайде, успокой се и ме пусни, за да мога да карам. Виждаш ли, нищо не мога да направя, ако стоиш така.

— Татко!

— Ела при мен, момче — каза лейтенантът на немски.

— Татко!

— Джо, я виж тук! — обади се един от войниците. — Шоколад! Искаш ли още малко, Джо? Цяла опаковка, твоя е! Само пусни сержанта и отиди в лейтенанта!

Джо се вкопчи още по-здраво.

— Не си прибирай шоколада, човече — чу се ядосан глас. — Дай му го! Я някой да отиде до камиона и да донесе един пълен кашон. Дайте му шоколад да му стигне за двайсет години.

— Джо, виждал ли си някога ръчен часовник? — обади се друг. — Гледай тук! Виждаш ли как свети? Ако пуснеш сержанта, ще ти дам да чуеш как тиктака. Тик-так, тик-так! Хайде, не искаш ли да чуеш?

Джо не помръдна.

Войникът му даде часовника.

— Вземи го и без друго, Джо. Давам ти го. — Той бързо се отдалечи.

— Ей — извика някой след него, — да не полудя? Даде петдесет долара за него! За какво му е на това момче часовник за петдесет долара?

— Не, не полудях. А ти?

— И аз не съм. Никой от нас не е луд. Джо… искаш ли нож? Само обещай да внимаваш с него. Дръж острието настрани от себе си. Чу ли? Лейтенант, кажи му като си отиде, да държи острието настрани.

— Не искам да си отивам — отвърна Джо през сълзи. — Искам да стоя при татко.

— Войниците не могат да вземат със себе си малки момченца, Джо — каза лейтенантът на немски. — Освен това тръгваме утре рано сутринта.

— Ще дойдете ли да ме вземете? — попита Джо.

— Ще дойдем, ако можем. Войниците никога не знаят къде ще бъдат на следващия ден. Ако можем, ще дойдем да те видим.

— Може ли да дадем на стария Джо този шоколад, лейтенант? — попита един войник, който държеше под мишница голям кашон.

— Не ме питай — отговори лейтенантът. — Не съм го видял, не съм чувал нищо за никакъв шоколад. Ясно ли е?

— Тъй вярно. — Войникът остави кашона на задната седалка на джипа.

— Няма да ме пусне — обади се сержантът безпомощно. — Лейтенант, карай ти, а аз ще се преместя с Джо на другата седалка.

Двамата размениха местата си и джипът потегли.

— Довиждане, Джо!

— Да слушаш, Джо!

— И да не изядеш всичкия шоколад наведнъж, чуваш ли!

— Не плачи, Джо. Усмихни се!

— Още повече, момче! Точно така!

— Джо! Джо! Събуди се! — Гласът беше на Петер, най-голямото момче в сиропиталището, и отекна глухо в каменните стени.

Джо се изправи, стреснат. Около леглото му се бяха стълпили другите деца, които се боричкаха, за да зърнат Джо и съкровищата до възглавницата му.

— Откъде взе тази шапка, Джо? Ами ножа? Ами часовника? — попита Петер. — Какво има в кашона под леглото?

Джо протегна ръка към главата си и напипа плетена вълнена войнишка шапка.