Читать «Изоставен» онлайн - страница 3

— Да… аз също, сестро.

Тя продължи да бъбри за врабчето, облаците и цветята докато стигнаха до училището и Джо се отказа да й отговаря.

Гората над сградата изглеждаше пуста и неподвижна.

Но тогава Джо забеляза един едър кафяв мъж, гол до кръста и с голям пистолет на колана, да излиза от дърветата. Мъжът отпи вода от манерката си, избърса устата си с ръка, усмихна се на света с изящна презрителност и отново изчезна в полуздрача на дърветата.

— Сестро! — изпъшка Джо. — Баща ми! Току-що го видях!

— Не, Джо, не си.

— Там горе, в гората е! Видях го! Искам да отида при него!

— Това не е твоят баща, Джо. Той не те познава. Не иска да се види с теб.

— Но той е един от моите хора, сестро!

— Не можеш да отидеш там, Джо. Не можеш и да останеш тук. — Тя го улови за ръката, за да тръгне. — Джо… държиш се като лошо момче!

Джо се подчини като в сън. До края на разходката не проговори. Минаха по друг път, далеч от училището. Никой друг не бе видял чудния му баща, никой не вярваше, че го е видял и той самият.

Не се разплака чак до вечерната молитва.

В десет часа младата монахиня видя, че креватчето му е празно.

Под голямата опъната мрежа, окичена с парцали, бе сложено оръдие, черно и смазано, с насочена към звездното небе цев. Камионите и останалата част от батареята бяха скрити по-нагоре по хълма.

Джо, разтреперан зад рехавите храсти, наблюдаваше войниците, които копаеха около оръдието си, с неразличими в мрака лица. Думите, които чуваше, за него не означаваха нищо.

— Сержант, що тря’а да копаем, кат’ ше тръгваме утре сутринта? И без това сме само на учение. Що не си почиваме и само да очертаем, където трябва да копаем, ако имаше смисъл?

— Защото, момче, може да се окаже, че е имало смисъл още преди да се съмне. Имаш десет минути, за да отидеш до Китай и да ми донесеш свинска опашчица, сещаш ли се?

Сержантът излезе на осветеното от луната място с ръце на кръста и изопнати рамене, като император. Джо забеляза, че това е същият човек, който бе видял следобеда. Военният се вслуша със задоволство в ударите на сечивата и, за ужас на Джо, тръгна право към него.

Не помръдна, докато големият ботуш не го блъсна.

— Ох!

— Кой си ти? — сержантът го вдигна от земята и го сложи да стъпи на краката си. — Боже мой! Какво правиш тук, момче? Върви си у дома! Това не е място за деца. — Той запали електрическо фенерче и освети лицето му. — Откъде си? — Държеше Джо на ръка разстояние и леко го разтърсваше, като парцалена кукла. — Момче, как попадна тук? С плуване ли?

Джо запелтечи на немски, че търси баща си.

— Хайде, кажи! Как попадна тук? Къде е майка ти?

— Какво става там, сержант? — разнесе се глас в тъмното.

— Не знам как да го нарека — отвърна сержантът. — Говори и е облечено като шваба, но само ела да го видиш.

Скоро десетина мъже застанаха в кръг около Джо и му заговориха най-напред силно, после тихо, сякаш да ги разбере, бе въпрос на тон.

Всеки път, когато се опитваше да им обясни защо е дошъл, те прихваха изумени.

— Как е научило немски? Това ми кажи!