Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 36

Нямаше как да разбере колко дълго е била в безсъзнание. Минути? Не, със сигурност беше минало повече време. Където и да се намираше сега, не беше на паркинга на „Фрешко“. Значи може би бяха минали часове? Какво ли си мислеше Торин? Дали се беше уплашил? Дали й се сърдеше? Дали не беше решил, че го е изоставила и е тръгнала да се забавлява, без да го предупреди? Как ли щеше да постъпи? Дали щеше да подаде сигнал или мисълта за това какво би правил без нея щеше да го уплаши прекалено много? Мислите се въртяха в главата й като хамстер в колело. Господи, трябваше да се овладее!

— Добре. Не мисли за Торин. Остави тази мисъл настрана и продължавай напред.

Тя произнесе тези думи на глас и незабавно съжали. Където и да се намираше, това място бе лишено от всякаква акустика, гласът й прозвуча кухо и приглушено. Все още решена да не се поддава на страха, Бев си каза, че има смисъл да се опита да прецени границите на пространството, в което се намираше. Седеше на някаква гладка повърхност — в момента, когато осъзна това, разбра и още нещо. Нямаше ги панталоните, чорапите и обувките й. Беше със собствения си сутиен, но другата част на бельото й определено не беше нейна. Нямаше обичая да носи оскъдни дантелени бикини. От дантелата получаваше сърбежи, затова допускаше до кожата си само свободно памучно бельо. Отблъсна изводите, които тази промяна налагаше.

Като си помислиш, става дума само за плът. Не помнеше, нямаше никакво емоционално отношение към това, което се бе случило, докато беше в безсъзнание. В известен смисъл, убеждаваше се тя, това не е по-голямо насилие над тялото от хирургическа операция под пълна упойка. Повечето хора биха превъртели, ако можеха да видят какво се случва с телата им на операционната маса. Незнанието беше не само блаженство, освен това то им помагаше да бъдат благодарни за намесата на хирургическия нож. Бев считаше, че ще успее да поддържа неведението си.

Започна да опипва повърхността, на която седеше. Беше гладка, хладна, но не и студена. Когато раздвижи крак, мястото, на което се бе опирал той дотогава, беше топло. Протегна предпазливо ръце, но не успя да ги изопне докрай. После се хлъзна надолу, докато краката й се удариха в далечния край на нейния затвор. Раздвижи отново крак и установи, че напипва нещо като стъпало. Накрая отново седна. Главата й се намираше само на няколко инча разстояние от неподвижния капак на това, което бе принудена да приеме за някакъв вид сандък.

Въпросният сандък беше метър широк, метър и половина дълъг и висок малко повече от метър. Облицован отвътре с пластмаса. Мекото пластично уплътнение около капака не пропускаше светлина — а вероятно и въздух. И в единия край нивото слизаше в нещо като стъпало. Можеше да се сети само за едно нещо, което отговаряше на това описание — и то беше фризер.

Беше затворена във фризер.

Бев обикновено не изпадаше лесно в паника, но когато осъзна къде се намира, сърцето й ужасено се заблъска в гърдите. Ако човекът, който я бе оставил тук, искаше да я убие, достатъчно бе само да натисне едно копче и процесът на замразяването щеше да свърши необходимата работа.