Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 35

Това означаваше едно място по-малко да анализираме в търсене на отговори на въпросите, повдигнати от смъртта на Надя.

Десет минути по-късно Пола вече разполагаше с всичко, което знаеха в „Бартис Хелт“ за Надя. Не беше много, но все пак беше някакво начало. Разполагаше с адреса й в Харистаун. Знаеше също, че Наджея Вилкова е била двайсет и шестгодишна, и че е работела за „Бартис“ от година и половина. Завършила фармация в университета в Познан, английският й бил отличен. Посещавала централата на два-три месеца. Нейната територия обхващала Северна Англия, тя била една от най-добре представящите се дистрибутори на компанията. Като най-близък роднина дала името на майка си, с адрес в Лешно — населено място, за което Пола никога не беше чувала и никога не би могла да открие на картата. Не знаеше точно каква е процедурата за уведомяване на най-близките, ако те живеят извън страната, но знаеше, че и това трябва да се направи. Това поне бе едно съобщение за смърт на близък човек, което нямаше да бъде нейна отговорност. Както и разговора, необходим, за да се установи дали Надя е била наскоро в Полша.

Пола погледна часовника си. Сега щеше да предаде телефона на Надя на специалистите, да вземе със себе си един-двама от младите служители в отдела и да отиде да прерови жилището на убитата в опит да разбере как жизненият й път се е пресякъл с този на убиеца й. Но не забравяше и обещанието, което бе дала на Торин Макандрю, както и че не беше направила нищо, за да го изпълни. Оставаха няколко часа, преди момчето да й се обади. Надя беше мъртва, а Торин беше от жив по-жив.

В известен смисъл изборът би трябвало да бъде ясен. Карол Джордан бе набила в главата на Пола, че дългът й изисква да защитава правата на мъртвите. Но освен дълг към мъртвите, тя имаше и задължения към живите. Убиецът беше на свобода и нейната работа бе да го намери, преди да убие още някой. Какво по-важно би могло да има от това?

13.

Бев имаше чувството, че се опитва да изплува през някаква гъста, плътна материя — но не тежка като кал, а по-скоро нещо като млечен шейк или блажна боя. На крайниците й сякаш бяха поставени тежести, светът бе потънал в непроницаем мрак. Бавно осъзна, че очите й са затворени. Но когато ги отвори, нищо не се промени. Главата й пулсираше болезнено, когато се опита да я завърти на едната и другата страна, но не можа да види нищо. В замаяната й глава се появи мисълта, че вероятно така изглеждат черните дупки. Черно, черно и нищо друго, освен черно.

Замайването бавно се разсея, достатъчно, за да осъзнае, че този мрак трябва да предизвиква у нея страх, а не само учудване. Докато мъглите на безсъзнанието се вдигаха, Бев си опитваше да разбере къде е и какво се бе случило с нея. Главата я болеше, дълбоко в гърлото си чувстваше неприятен сладникав вкус. Последното, което си спомняше, бе как отвори багажника на своята кола, за да остави там два плика с продукт и, които бе купила на път за вкъщи. След това — нищо. Празнота. Ужасяваща празнота.