Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 24

Напоследък Карол навикна да си пие кафето и да яде овесените си ядки с консервирани плодове в тази стая, където спеше, а от колоните в двата края на работната маса се носеше музика. Всяка сутрин тя слушаше музиката, която Майкъл беше подбрал за последен път, която бе слушал за последен път, докато е работил. Беше смесица от произведения на Майкъл Найман, Лудовико Ейнауди и Брад Мелдау. Нито едно от тези неща тя не би избрала сама. Но вече навикваше на звученето им.

Нахрани се бързо, нетърпелива да се върне към тежкия физически труд, който не й даваше възможност да се отдава на размишления. Когато се върна в просторното общо помещение, видя с учудване едно черно-бяло бордър коли да седи на пода на няколко ярда от вратата, провесило розов език между яките си бели зъби. Сърцето подскочи в гърдите й, в главата й нахлуха като порой упреци и ужас. „Как може да бъдеш толкова глупава? Луда ли си да оставяш вратата отворена? Така загиват хората. Така загинаха хора. Кучето означава близост на човек, човек означава непознат, непознат означава опасност. Нищо ли не успя да научиш, глупачка такава?!“

За миг тя застина, неспособна да прецени как да постъпи. Тогава се включи предишната Карол Джордан. Приведе се и остави купата и чашата, които държеше, на пода. Знаеше къде са инструментите й; паметта й открай време беше добра. Отстъпи малко и започна да се придвижва встрани. И тя, и кучето не откъсваха поглед един от друг. Тя протегна лявата си ръка и докосна с върховете на пръстите си тежкия чук. В мига, когато го взе в ръка, кучето наостри уши.

Карол вдигна нагоре чука, стиснала дръжката му пред тялото си с протегнати напред ръце. После се хвърли срещу кучето, викайки с пълно гърло нечленоразделен вик. Стреснато, кучето скочи, отстъпи, после подви опашка и си тръгна.

Тя тръгна след него и излезе през вратата, все още обзета от ярост срещу невинното животно, което междувременно бе седнало до краката на някакъв непознат мъж и надничаше иззад тях, присвило уши. Карол се закова на място. Не знаеше дали да се бои от това, че се чувства като глупачка. Не можеше да се каже, че видът на човека вдъхва страх. По стар навик тя започна да му прави наум словесен портрет. На ръст малко под шест фута, нито много набит, нито прекалено слаб. Каскет от туид на тъмната, посребряла на слепоочията коса. Тънки устни, месест нос, тъмни очи, заобиколени от ситни бръчици, както става с хората, които прекарват дълго време на открито. Носеше дълго яке от промазана материя, разкопчано отпред, така че отдолу се виждаше жилетка от кафяв велур над бежова риза от плътна памучна материя и — Бог е свидетел! — копринено шалче на шията. Краищата на кадифените му панталони с цвят на горена захар бяха натъпкани в зелени гумени ботуши. Видът му беше такъв, че можеше да се очаква да държи ловна пушка в ръка. В ъгълчетата на устата му потрепваше усмивка.

— По всичко личи, че сте всели ужас у кучето ми.