Читать «Игри на изчезване» онлайн - страница 174

Коженото яке на Лорънс беше на пода, а аз имах нужда от дегизировка. Беше ми леко голямо, но щеше да свърши работа. Вдигнах нагоре яката, за да прикрия раните на шията си. Бях мокър до кости, но поне не приличах на серийните убийци от онези филми на ужасите, дето режат жертвите си с бръснач. Подсуших ръкавиците си, като ги обърсах в подплатата на якето после излязох от апартамента. Извадих мобилен телефон и набрах номера на Анджела.

Телефонът започна да звъни.

Огледах се на всички страни. Ако паметта не ме лъжеше, стаята на камериерките със служебния асансьор трябваше да е някъде около машините за лед. В нея сигурно се влизаше с магнитна карта, но това не беше проблем. Вече имах програмата на друг телефон. Огледах още веднъж коридора, ако случайно на някой от гостите му бе хрумнало да се подаде навън заради изстрелите. За щастие, бях сам.

Засега.

Телефонът звънеше ли, звънеше. Накрая Анджела отговори. Около нея се чуваха звуци на автомобилно движение.

— Ало? — каза тя.

— Трябва ми помощ. За изтегляне.

— Почти съм там. По-малко от две минути.

Затиснах телефона между рамото и брадичката си, после порових в сака, докато открих смартфона. Включих USB кабела към четящото устройство за магнитни карти на вратата към стаята на камериерките, натиснах няколко копчета на телефона и го зачаках да се включи и програмата да се зареди. Това отне няколко секунди, но накрая лампичката светна в зелено, аз бутнах вратата и влязох, след което изключих кабела от ключалката.

— Идвам загрят — казах аз. — Приключих с акордьора, но не мина гладко. Трябваше да го убия. Стана престрелка, сега охраната се вдига под тревога. След минути тук ще е бъкано с ченгета.

— Къде да се срещнем?

— В подземния паркинг — казах аз. — До аварийния изход, ако има такъв. А ако няма, някъде наблизо. Можеш ли?

— Ще го направя, дори да се наложи да прегазя пиколото.

— Ти си дар от Бога — казах аз.

Служебното помещение беше пълно с почистващи препарати и всякакви консумативи. В дъното му имаше авариен бойлер и помпа за топла вода; там беше и вратата към големия асансьор. Натиснах няколко пъти бутона за повикване. Светна лампичка и вътре се чуха бръмчене и свистене на стоманени въжета. До стената бяха паркирани две колички, каквито ползват камериерките в хотелите, но на тях нямаше нищо полезно. Шампоан? Не, благодаря.

Залостих бързо едната от количките между вратата и помпата за вода. След миг звънецът на асансьора издрънча и вратата се разтвори.