Читать «Игри на изчезване» онлайн - страница 173

Дори в перфектно обезшумен апартамент като този, шумът от изстрели не можеше да се скрие напълно и някой добър самарянин вероятно вече говореше по телефона с хотелската охрана. Ако имах късмет, разполагах с две минути, максимум.

Нужен ми бе път за бягство и за целта трябваше да си възстановя по памет плана на хотела. Обикновено си представям така добре мястото, където се намирам, че то се появява като карта в съзнанието ми, но този път от главоболието всичко ми беше като в мъгла. Прехвърлих наум избора, който имах, започвайки от аварийното стълбище в края на коридора, близо до редицата асансьори. Ако сте попаднали в капан в хотел обикновено това е умният ход. Малко хора използват аварийните стълбища, така че няма кой знае колко охранителни камери, а и най-често те водят към изход, който извежда директно на улицата. Но този път аз бързо отхвърлих тази възможност. Сградата беше на повече от четиресет етажа, а аз бях на последния. Дори да хукнех надолу по стъпалата, щяха да минат десет минути, ако не и повече, докато стигна до партера. През това време и най-загубените охранители на казиното биха се сетили какво се е случило и биха изпратили екип да ми отреже пътя. Трябваше да се махна от тук веднага.

После ми хрумна да взема асансьора — доста примамливо, но и рисковано начинание. Наистина, експресната кабина щеше да ме свали на земята за доста под минута, но и за това време фоайето на хотела би могло да се напълни с охрана. Нещо повече, докато слизах, към мен щеше да има насочена камера с висока разделителна способност, а за дежурния, наблюдаващ екраните, не би било никак трудно да свърже лицето ми със сигнала за изстрели на последния етаж.

По дяволите, дори да успеех да скрия лицето си от камерата, раните по врата и рамото ми, макар и несмъртоносни, изглеждаха ужасно. Яката на ризата ми беше пълна с кръв. Можеха да спрат асансьора в движение и да ме хванат вътре като животно в капан. Освен ако не успеех да отворя някак си аварийния люк и да избягам в асансьорната шахта, щях да остана заклещен в асансьора до идването на истинската полиция.

Оставаха единствено служебните асансьори.

Макар и бавни, те нямат охранителни камери и се задействат с магнитна карта. Можех да преодоля това, разбира се, с помощта на декодиращата програма на някой от телефоните ми. По това време на нощта беше малко вероятно да се натъкна на камериерка или дежурен служител. Но дори и това да станеше, най-вероятно нямаше да ми обърнат внимание. В хотел като този ВИП гостите обичат да ползват служебните асансьори. Погледнах часовника си. Беше един без петнайсет, от служебното помещение на етажа можех да взема асансьора директно до кухнята, откъдето можех да открия служебен коридор или авариен изход за подземния паркинг. По този начин щях изцяло да заобиколя всички охранителни камери и почти целия персонал на хотела.

Да, това беше начинът.

Сакът ми беше затиснат под обърнатото кресло до разбитата масичка. Малката торбичка със сапфирите бе изпаднала под канапето, но лесно я открих. Револверът ми също се въргаляше по пода и аз го ритнах в басейна. Ако имах време, щях да обърша цялата стая за отпечатъци, но сега трябваше да се съсредоточа върху най-бързия начин да се махна от тук. Няколко неща можеха да насочат ченгетата по следите ми, най-важното от които беше оръжието. Топлата вода и хлорът щяха да размият всякакви пръстови отпечатъци, а що се отнася до ДНК-то от кръвта ми, ченгетата трябваше първо да ме хванат, за да ми вземат проба. А щом напуснех страната и сменях за пореден път самоличността си, нямаше да има никакво значение с какви доказателства разполагат срещу мен.