Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 62

Подобна динамика на нещата можеше само да породи напрежение по време на дълго пътуване като това. Сашийн и Романо изпитваха взаимно презрение, въпреки че разговаряха помежду си с привидна учтивост. Че се чудеше колко ли време ще мине, преди да се хванат за гърлата и той самият да бъде въвлечен в това.

Опита се да се съсредоточи върху дишането си и така да прогони всички тези глупости от главата си, за да се върне към предишното си състояние на умиротворение. Не се получаваше. Спокойствието му беше нарушено.

Че си проби път между моряците и морските пехотинци на палубата и се отправи към предния люк. По пътя се размина с взвод жреци воини, които тренираха голи под слънцето — сериозни млади мъже и жени, горе-долу на неговата възраст, и шепа по-възрастни ветерани сред тях. Редуваха се да водят тренировъчни боеве помежду си или раздвижваха мускули в очакване на реда си.

— Гледай къде ходиш! — ядосано му извика един от тях, когато отстъпи назад и се блъсна в Че.

За миг на младия дипломат му се прииска да сграбчи ръката на мъжа и да я строши.

— Яж лайна — озъби се той в отговор, без да забавя крачка.

Преди да се спусне по стълбите, Че забеляза, че Сашийн го гледа отгоре. Тя вдигна наздравица с чаша вино. Той й кимна с глава и бързо се спусна надолу.

Тъмнината задушаваше Аш, денем и нощем той лежеше тук, долу, в трюма на тромавия поклащащ се транспортен кораб, на чийто борд се беше качил, нелегално, когато флотата напусна пристанището на Ку’ос. Мракът и спареният въздух, който беше толкова зловонен, че едва успяваше да го вдишва, неспирният шум от чакъления баласт, който се местеше, скърцането и трополенето по корпуса, шумоленето на плъховете в мрака — всичко това нарушаваше душевното му равновесие.

Аш беше открил място над плискащата вода, където да лежи — дървена издатина от няколко стъпки, близо до задната част на най-широката част на кораба. Беше се свил там с меча си. Тук, долу, живееше като плъх и макар да не виждаше изгрева и залеза на слънцето, по тропота на крака над главата си разбираше, че се е съмнало — от смяната на вахтените, и че е нощ — по шумните смехове и песни.

Посред нощ се прокрадваше като плашлив мършояд да намери вода и някакви остатъци храна, за да се подкрепи. Пълзеше тихо в тъмнината на кораба, докато по-голямата част от екипажа спеше. След като се завърнеше от рискованата си обиколка, сядаше върху тесния ръб, за да се нахрани, а остатъците даваше на малката колония плъхове, които живееха заедно с него и с които тихо разговаряше в мрака. Скоро те престанаха да се опитват да го хапят, докато спи. Някои дори започнаха да се катерят по тялото му, за да се сгушат там на топло.

Обичайните му главоболия секнаха заради липсата, на каквато и да е слънчева светлина, което беше добре, защото скъпоценните му листа дулче почти бяха свършили. Въпреки това той постоянно трепереше от влагата и знаеше, че тя се промъква в гърдите му. Дишането му стана плитко и пресекливо. Страхуваше се да не развие пневмония.

Аш си помисли, че може да умре тук, долу, в тази черна дупка, и си представи как тялото му се носи насам-натам в смрадливата трюмна вода и плъховете го изгризват, докато останат само костите му, които да лежат върху баласта. От време на време се опитваше да си изсуши дрехите — кожените си гамаши, подплатени с памук, и туниката без ръкави — като ги изстискваше и ги простираше върху извивката на корпуса, но както и ботушите му, те отказваха да изсъхнат. Една нощ той пое риск и извади късмет, като открадна тежко импрегнирано наметало от един от спящите членове на екипажа горе. Уви голото си тяло в него с надеждата, че това ще свърши работа.