Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 59

Халахан смукна от лулата си, докато вятърът удряше дългата му сива коса в лицето. По нищо не личеше, че в момента той обсъжда въпроса за възможното им унищожение. Бан често се чудеше на тези мъже, които приемат войната така, сякаш тя е нормална част от живота им. Как успяваха да не мислят за ужасната съдба, която вероятно ги очакваше? Как се плъзгаха с лекота през живота, независимо дали живееха в мир, или се сражаваха?

Завиждаше на всеки, който притежава това качество. Той самият сякаш никога не спираше да се страхува от бъдещето и от войната. И със сигурност не живееше живота си с лекота. Пристъпваше плахо напред, като неизменно се оглеждаше във всички посоки и се боеше да не направи погрешна стъпка или да не каже нещо неуместно. Може би трябваше да започне да пие повече, както толкова много от другарите си офицери. Или пък да започне да пуши хазии като Халахан, който като че ли го правеше през цялото време. Дори сега усещаше аромата му, когато вятърът внезапно сменеше посоката си.

Рояк небесни кораби кръжеше над града, високо над търговските балони, привързани към своите кули, по-високо дори от прелитащите в небето птици. По-миналата нощ Бан беше сънувал, че заедно със семейството си се намира на борда на един от тези великолепни летящи съдове, който пътува към изгряващото слънце в търсене на убежище.

— Нали знаеш, че всички те имат лични кораби, закотвени в западното пристанище — бързи едномачтови съдове, чиито екипажи са в готовност, в случай че Щитът някога падне.

Бан кимна разсеяно. Заслуша се във вятъра, който свиреше край ушите му.

— Въпреки това — най-сетне заговори той и гласът му прозвуча крехко, сякаш щеше да се пречупи всеки момент — лъжливата цел може да сме ние, не мислиш ли? А Минос да е истинската им цел.

Халахан го изучава известно време и веселието изчезна от очите му.

Мъжът сложи ръка върху рамото на Бан.

— По-добре изправи глава, синко — меко му каза той. — Идват за нас.

В компанията на плъхове

Корабът се движеше бързо по югоизточния си курс с опънати от вятъра платна, носът му пореше надигащите се и спускащи се вълни. Че стоеше до перилата, солените пръски покриваха корпуса и съдът скърцаше под краката му, носейки се през Сърцето на света.

За останалите изглеждаше, че той просто е излязъл да подиша морски въздух в поредния ден от пътуването им на изток. За Че това беше своеобразна медитация, при която съзнанието му се съсредоточаваше в дишането и усещанията на тялото му. Тя му доставяше такова удоволствие, че ъгълчетата на устата му се извиха в несъзнателна усмивка.

Не се осмеляваше да направи повече от това. Не и тук, в присъствието на толкова много негови събратя. Да коленичи сега на главната палуба в обичайната позиция за даоистки монах (или рьошун) — неподвижен, с изправен гръб и без да мисли за нищо — би било открито предизвикателство към всички останали. Щяха да плъзнат слухове и някой от монбарите щеше да му каже нещо — заплахи, скрити зад умело зададени двусмислени въпроси.