Читать «И се възправи сянка» онлайн - страница 54

Когато минаха край него, Бан не им даде нищо. Не че искаше да им откаже дарение — просто не успя да се събуди дотолкова, че да може да извърши това просто действие. Стоеше така, сякаш краката му са вкопани на десет стъпки в земята, и надничаше навън сред трънливия шепот на мислите си, изтощен по начин, станал вече твърде познат.

Единственото, което искаше точно в този момент, бе да се измъкне от задълженията си този следобед, да вземе рикша до дома си в северната част на града, да се качи в леглото, да се завие през глава и да забрави за света до следващата сутрин.

Тази летаргия го тормозеше вече цяла седмица. Бан от край време заспиваше трудно през нощта — в главата му все се въртяха разни мисли и грижи. Но сега колкото и да успяваше да поспи — дали три часа неспокойно въртене, или десет часа пълна забрава — той неизменно се събуждаше безжизнен и изтощен.

Сега можеше само да наблюдава глупаво и безмълвно как монасите минават по улицата между редиците зрители, изказващи своята почит. Следваха ги бледите опечалени, сред които бяха младият мъж с малката делва с пепел в ръце и още по-младата му съпруга, която едва успяваше да върви без чужда помощ.

Бан се насили да тръгне отново, ако не за друго, то поне за да се поободри. Тъй като не искаше да покаже неуважение, като се втурне покрай опечалените, известно време крачеше подире им и се опитваше да не се прозява, докато наблюдава скръбта им.

Бан се насочи на юг през оживения Квартал на бръснарите — мястото, където беше роден и израсъл заедно с двамата си братя. Оттук можеше да се види как Планината на истината постепенно се издига над покривите на запад. Плоският й връх беше увенчан с короната от зеленината на парка и бялата сграда на Министерството на войната, където през повечето дни се явяваше да докладва на своя началник генерал Крийд.

Не и днес обаче. След затишието в сраженията генералът се беше възползвал от възможността да отлети за Минос на лична дипломатическа мисия или поне такова беше обяснението, което благоволи да даде на Бан, след като адютантът му изрази гласно любопитството си. Бан се надяваше, че няма да се забави много. Отбиването на непрекъснатите официални запитвания от съвета на Мичине, които настояваха да узнаят кога ще се върне лорд-протекторът и защо не е поискал съгласието им, преди да напусне Бар-Кхос и Щита за толкова дълго, се беше превърнало в едно от досадните му всекидневни задължения.

Всеки път им даваше един и същ стандартен отговор. Просто го преписваше от внимателно подбраните думи върху листа, който държеше на бюрото си.

Подмина дълга редица бежанци и местни хора, които чакаха за дажбите си хляб пред една от финансираните от съвета пекарни. Зачуди се дали не трябва да купи малко храна, за да се подсили. Напоследък не ядеше много и често отстъпваше своя дял от оскъдните им дажби на Марлий и децата. Когато обаче мина през Площада на уличните търговци, сергиите с храна на пазара бяха почти празни, а оскъдното количество изложени стоки бяха с такива цени, че той реши, че не може да прахоса малкото си монети. Беше за предпочитане, когато се отвори възможност, да вземе малко обикновен хляб и боб от полевата столова.